Проф. д-р Лучия Антонова, директор на Института за български език „Про

У българския народ все още съществува стремежът към високо образование, което е обнадеждаващо

Лучия Антонова завършва „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От 1980-а работи в Института за български език при БАН. Лектор по практически български език в Тирана, Албания (2006 – 2009).
Автор на десетки книги, атласи, карти, речници и статии в списания и поредици в областта
на българската диалектология и историята на българския език.

Интервюто взе
Зина СОКОЛОВА

Проф. Антонова, Институтът за български език навършва 80 години. Какво богатство е нат-
рупано за тези десетилетия?
– През изтеклите 80 години Институтът е натрупал огромно богатство от знания за българския език. Те се състоят в архиви и архивни материали, които ние – неговите съвременни сътрудници, използваме при създаването на актуалните трудове. Ето някои от единиците в архивите на Секцията за българска диалектология и лингвистична география.
Архив на Българския диалектен атлас с диалектни материали от говорите на 2400 селища със старо, местно население от цялата езикова територия във и извън държавните граници. Фондът на архива на Българския диалектен речник наброява над 2 млн. единици. Архивът на Европейския лингвистичен атлас съдържа картотекираните материали от българската мрежа (32 селища). В архива на Общославянския лингвистичен атлас се съхраняват материали от диалектите на 36 селища, от които 5 са извън държавните граници.
Архивите на Секцията за българска лексикология и лексикография са първият и единствен у нас систематично събиран материал от всички жанрове оригинални български произведения и от общопризнати майсторски преводи на световната литературна класика. Съдържат около 7 милиона фиша.

– Кои са най-големите предизвикателства пред учените по опазване и съхраняване на българския език?
– Най-голямото предизвикателство е свързано с факта, че грижата за езика е грижа за жив организъм, който постоянно се развива, от една страна, по своите собствени вътрешни закони, а от друга страна – при постоянно взаимодействие с други езици. При това езикът е един огромен жив организъм. Той е точно като ограничената, но безкрайна вселена. Ние знаем, че тя постоянно се разширява, но понякога се и свива. Да я проучваме, е трудна задача, а да я контролираме, естествено, е голямо предизвикателство. За да не звучи това голословно, ще се позова на данните, които посочих за нашите архиви – например 7 милиона фиша на архива на Секцията за българска лексикология и лексикография, съдържащи сведения за различните значения на думите в различната им употреба. Към тях трябва да се прибавят специализираните и историческите архиви, архивите за българските диалекти, базите данни за граматичните и синтактичните значения, както и много други езикови особености. Ако си представим това като схема от точки, свързани в различни зависимости – за езика особено важни са процесите конвергенция (уеднаквяване, обобщаване) и дивергенция (разграничаване), ще се убедим, че то представлява нещо като схемата на вселената.

– Какво означава езикова реформа? Необходима ли ни е такава?
– Езиковата реформа представлява система от правила за изменение на нормативната уредба на езика в даден момент, така че тя да бъде приведена в съответствие с определен образец. Тя е необходима, когато езиковата система се е развила в насока, която се преценява като неподходяща или нежелана в даден момент. Ако се върнем към примера за вселената, може да кажем, че езикова реформа е необходима, когато разширяването на езиковата система в даден аспект се възприема като неприемливо от обществото.
Като ранен пример за езикова реформа в българския език може да се посочи делото на Патриарх Евтимий, който около 1380 г. пос-
тавя основите на Търновската книжовна школа. Той установява правила за правопис и поправя чрез сравнение с гръцки текстове различията в преводните текстове на българските църковни книги.
Като важен критерий за провеждане на езикова реформа в историята на българския книжовен език е служело съотношението между съвременната за момента устна и писмена реч и тяхното съответствие на традициите в българския език. Стремежът на българските просветни и културни дейци е бил да не се допуска проявата на значителни различия между правописните норми на съществуващата практика в писмената реч и в говоримия език и да не се стига до рязко прекъсване на книжовната традиция.
В настоящия момент не съществува необходимост от крупни изменения в правописа и граматиката на българския език – т.е. от правописна реформа.

– Колко езикови реформи е претърпял нашият език? Означава ли, че ако сме неграмотни и не знаем къде се слага пълен член, трябва да се пристъпи към езикова реформа?
– Всяка по-съществена промяна в правописната система може да се разглежда като езикова реформа. Правописните реформи се определят като по-консервативни тогава, когато клонят към отразяването на традициите в областта на правописа и граматиката, и като по-демократични, когато допускат по-голямо съответствие на нормата с всекидневната система на писмената и говоримата реч.
Може да припомним, че в България съществува т.нар. Пловдивска правописна школа, установена от Найден Геров и Йоаким Груев през 1858 г.; Търновска школа, създадена от Стоян Михайловски през 1869 г.; книжовен модел на Каравелов от 1869 г.; Дриновски модел от 1869 г. Най-важните документи за българския правопис след Освобождението са издадени от министъра на народната просвета Георги Живков (от кабинета на Стефан Стамболов). През 1945 г. е установена правописната реформа на отечественофронтовската власт. С нея се премахват някои букви в азбуката, наследени от старобългарски – например знаците за
„е двойно – ѣ“, „ъ двойно – ѫ“ и др.
Употребата на пълния член наистина е изкуствена и условна. Тя няма опора в реалната българска реч. Същевременно обаче, както посочва Балан, чрез съществуването на пълния член в книжовната норма на българския език се представят всички основни типове членни морфеми, което създава условия за обединяване на различните териториални говорни практики. Същевременно въвеждането на разграничение между вършител (определян с пълен член – ученикът каза) и получател (определян с кратък член – учителят каза на ученика) при имената от мъжки род създава връзка между съвременния български език и по-старите периоди от неговото развитие, от които има запазени следи в диалектите, при употребата на падежни форми. Но истината е, че огромната част от българите са загубили усета за употреба на падежни форми, затова повечето от нас казват: не вярвам на никой вместо правилното: не вярвам на никого.
При идеята за отпадането на пълния член на преден план ще възникне въпросът коя членна форма от двете възможни форми за м.р. трябва да остане – член -ът (-ят) или член -а (-я). Ако членната морфема -ът отпадне напълно, ще се загуби връзката с останалите морфеми: -та, -то, -те. Ако членната морфема -а отпадне, ще се загуби връзката с остатъците от падежната система в българския език.

– Кои са най-новите дигитални ресурси, които Институтът предоставя?
– Езиковите ресурси на Института са на разположение на нашата интернет страница. По мои наблюдения най-често се използват речниците. Много популярни са и всички ресурси, свързани с правописа: рубриката „Написаното остава. Пиши правилно!“, езиковите игри, езикови справки и консултации в интернет. Трябва да посочим и езиковите корпуси – Българският уърднет, Infolex, Български национален корпус и др. Тук трябва да отбележим и електронната библиотека, която съдържа дигитални варианти на някои важни трудове, както и дигиталните интерактивни диалектни карти.

– Какво изпитва един езиковед, когато слуша от екрана или ефира някого, който говори на диалект или употребява ненужно чуждици?
– Диалектните думи са често срещани в езика на редица български писатели. Употребени умело, те са средство за стилистично обогатяване. Напоследък интересът към местната диалектна реч се засилва и това е естествена реакция за противопоставяне на глобализацията. Диалектът с право се осъзнава като маркер за самоопределяне. Затова неговата употреба е атрактивна, но той не трябва да се противопоставя на общобългарския книжовен език. Има ситуации, при които бихме могли да употребяваме диалект, както и други, при които това не може да става.
Чуждите думи също трябва да се употребяват при нужда и преди всичко в областта на терминологията. Но във всеки език навлизат многобройни чужди думи и това е естествено последствие от общуването между народите. Постоянното нахлуване на нови и нови чуждици в езика трябва да се контролира. Напоследък наблюдавам, че се налага употребата на думата сет вместо комплект или сервиз, което според мене е излишно. Но чуждите думи не могат да бъдат преследвани, когато имат дългогодишна употреба в езиковата практика.
Като диалектолог, мога да кажа, че се възмущавам не толкова от грешките в езика, колкото от неговата бедност и особено от пошлия и безцеремонен език.

– От какво е заплашен най-много езикът ни – от английския език, от липсата на себеуважение и отношение към езика или от ширещата се неграмотност?
– Както беше писал Николай Хайтов, езикът е огледало на човешката душа. Банална истина е, че нашите основни проблеми се коренят в лошото устройство на обществения ни живот. Това води до липсата на уважение към институциите, в това число и към книжовния език, към накърнено чувство за обществено и лично достойнство. То може да се преодолее чрез образование и възпитание, но преди всичко чрез установяването на достойни условия за живот. Що се отнася до неграмотността, у българския народ тя все още съществува успоредно със стремежа към високо образование. Затова мисля, че все още надеждите за бъдещето не са загубени.