Мария Донева, поетеса: Учителите могат да светят, могат и да хвърлят сянка, дълга цял живот

Нейната поезия е най-прекият път към детството и причината стотици малки читатели с нетърпение да очакват вълнуващите си срещи с новите книги на Мария Донева. Дотук те са близо 17 (за малки и големи), а многоликият талант на авторката им добавя към списъка още творчески светове. Съвсем по мярка са ѝ изящните преводи на детски книжки от английски език, създаването на текстове на песни за куклени спектакли, шиенето на фантастични кукли от плат…
Поезията на Мария Донева е туптящото сърце на дългогодишния проект „Джазът пее на български“ (съвместно с Марина Господинова, Венци Благоев и Антони Дончев), а нежното на стиховете ѝ с лекота покорява различни сцени и изкуства. От любов към театъра и от любов към хората Мария Донева работи като режисьор в Държавната психиатрична болница „Д-р Георги Кисьов“ в Раднево, където театърът е част от арттерапията на пациентите, както и в Психодиспансера в Стара Загора и с театрална група „Виж“ към Съюза на слепите в България. Драматург е в ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора. През 2022 г. на церемония по случай Деня на будителите Мария Донева е удостоена с наградата „Рицар на книгата“ от асоциация „Българска книга“. Организацията връчи своите призове на личности и институции, чийто принос към четенето и книгата е превърнат в мисия, а поетесата е отличена в категория „Общественик“.

За учителството, стиховете и образованието, което има нужда от красота, доброта и поетичност, разговаряме с Мария Донева, гост в рубриката „Учителите в моя живот“.

– Прозаична или поетична е учителската професия според вас? Като човек на словото, с какви думи бихте я описали?

– Това е всекидневен упорит неблагодарен труд, с редки проблясъци на чисто щастие. Пеем „Върви, народе възродени“ веднъж-два пъти годишно, а всеки работен ден правим необходимото, за да помръднем народа, с надежда движението да е в правилна посока.

– С какви характерни черти запомнихте учителите от своето време и кои са най-ценните уроци, научени от тях?

– Учителите ни бяха възрастни. Бяха неразбираеми чужди хора, които казваха какво трябва да направим, и ние го правехме. Чак след години общуване усетих някои от тях като по-близки, меки и предвидими и се почувствах малко по-свободно в тяхно присъствие. Всъщност не мисля, че съм ги възприемала като човешки същества, а главно – като фигури и функции, с които трябва да се съобразявам. Обичах учителката ни по литература в девети клас, но в десети тя се премести в друго училище. Също класната ни в последните два класа, тя ни преподаваше история. Истината е, че аз обичах и само две-три съученички, останалите просто бяха в същата стая, в същата сграда и всеки от нас правеше каквото смята за необходимо, според силите си.

– Вие самата добра ученичка ли бяхте? Кои предмети ви бяха любими и кои – не съвсем по сърце?

– То не беше трудно. Не ми се е налагало да уча, освен няколко пъти по физика в XI клас. Аз си знаех, а и учителите знаеха, че знам. Внимавах в час, то стига. Беше ми лесно по литература. По математика много се дразнех, че тъкмо разбера задачите – и започваме да решаваме други задачи. Винаги ми е харесвало да уча, в университета – също.

– Кои са качествата, които изградихте благодарение на своите учители и преподаватели в университета?

– В университета беше още по-ясно, че всеки сам решава колко да учи. Някой изяжда учебника с кориците, друг минава по диагонал записки, взети назаем, и накрая всички минават. Учех „Българска филология“ и книгите много ми харесваха, така че четях от предговора до послеслова, от първи до последен том, всичко, което е достъпно. В трети курс родих сина си и прекъснах за една година. Когато продължих следването си, е, тогава вече пък съвсем много започнах да чета. Това ми беше работата, затова бях там. Някои преподаватели говореха по-интересно от други. Някои имаха по-широк поглед, други се придържаха само към собствените си мисли и разбирания. Това беше интересно, независимо дали ми харесва, или не. Най-много обичах проф. Никола Георгиев, макар че той не е преподавал на нашия курс. Ходила съм да слушам негови лекции просто така. И обичам книгите му.

– Вашата поезия е най-краткият път към интригуващи срещи с малките читатели. Какво научавате от тях? Смятате ли, че децата всъщност са едни от най-важните учители в живота ни?

– Честно казано, имам много срещи с малки и млади читатели, но отивам там и им говоря, а после срещата свършва и ако е било весело и интересно (а то обикновено е) и ако децата са малки, идват да ме гушнат и да се снимаме. Рядко си говоря с тях надълго и нашироко, така че да имам възможност да науча нещо. Уча от собственото си дете и от децата на приятелите ми. От срещите в училище съм се впечатлявала колко директно и категорично характерът на учителя се отпечатва върху поведението на децата. Ако учителката е мила и сърдечна, и децата ми се радват. Ако е високомерна и дори не ме погледне, когато влизам в класната стая, и на децата им е също толкова безразлично, че някаква писателка идва при тях. Учителите могат да светят, могат и да хвърлят сянка, дълга цял живот.

– Имате ли самочувствието на „старобългарска“ поетеса, както са написали дечицата в една трогателно мила благодарност към вас? Как разтълкувахте тези техни думи?

– Детето е искало да каже нещо тържествено и специално, предполагам. Иначе наближавам петдесетте, ако това човеченце е било във втори или трети клас, бих могла да му бъда баба. Нищо чудно да си представя как гоня динозаври из двора или пък събирам от полога яйцата на птеродактилите. Според мен е миличко.

– Как се става поет? Вашата „рецепта“ в рими?

– Няма рецепта. Човек трябва да намери нещото, което би могъл да прави по цял ден всеки ден, без да му омръзне. Да се заеме точно с това нещо и да се постарае да го прави възможно най-хубаво. Ако са стихотворения, добре. Ако е нещо друго, пак добре.

– Какъв е подходът ви към тънкото изкуство на преводаческата работа и редицата приказни и поетични сюжети, които благодарение на вас срещат малките читатели с творчеството на световни автори?

– Превеждам само детски книги и предпочитам да са в стихове. Старая се текстът да звучи естествено, мелодично, почти да не се забелязва, че е ритмичен и римуван. Да не използвам прекалено поетични и „литературни“ изрази. Да звучи така, както си говорим всеки ден, но по-точно, чисто, кратко и красиво.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат истински учители, и кои са вашите книги учители?

– Да, убедена съм в това. Четенето е удоволствие, което носи полза, при това не само в момента, докато разлистваш книгата, а веднъж завинаги. Прочетеш ли една книга, това е необратимо. Вече никога няма да не си я чел. Дори да забравиш подробностите, думите, емоциите, информацията остават в ума ти и си чакат реда кога ще ти потрябват. Отделно от това, уча се от всяка книга на стил и техники на общуване с читателя. Дори ако това е отрицателен пример.

– Дълго време сте водили младежкия литературен клуб „Без заглавие“ в Стара Загора, през годините сте били и преподавател по български език и литература. Кое е най-голямото предизвикателство за един педагог?

– Водих този клуб до есента на 2020 г. Бях учителка две години в една професионална гимназия в София (2003 – 2005). Вече знам със сигурност, че учителската професия не е за мен. Характерът ми е такъв, че ми е прекалено трудно ден след ден да бъда винаги весела, всеки урок да ми е интересен, дори и скучните, да спазвам точните часове и да преподавам не каквото искам или каквото искат учениците ми в конкретния клас конкретния ден, а каквото някой друг е решил. Това беше постоянно насилие, което налагах върху себе си, което ме правеше нещастна и много ми личеше. Възхищавам се на учителите, но никога няма да имам нужните качества да бъда една от тях. Радвам се, че има и други начини да бъда полезна.

– Каква според вас би трябвало да е есенцията на съвременното образование?

– То трябва да бъде актуално, практично, но и поетично. Красотата и добротата да бъдат в центъра на вниманието, а учебните предмети да бъдат просто начин да показваме на децата различни пътища към щастието.

Песничка

Любовта е сладка, любовта е мека,
любовта подхожда точно на човека,
тя му разкрасява устните, очите,
тя е като круша, тупнала в тревите,
тя е като грахче кръгла и зелена
и като корона, смешно накривена,
като топъл огън и като милувка,
тя не е закана, тя не е преструвка,
тя е търпелива, тя мига си чака,
тя деня проспива, после свети в мрака,
тя е невъзможна, невъобразима,
хем е рядка ценност, хем за всеки има.
Мария Донева, февруари, 2023 г.
Вижте повече на: https://mdoneva.com/

Свързани статии:

Удоволствие е да си учител Математика на разбираем език Проф. д-р инж. Сеня Терзиева-Желязкова, ректор на ХТМУ: Фокусът ни днес е върху зелените технологии Ученици от Бургас посетиха ООН