Гергана Стоянова, актриса: Гласът от сцената и екрана има силата и да образова

Нейната житейска философия изповядва, че процесът на самообучение и самоусъвършенстване продължава цял живот. Артистичната природа на Гергана Стоянова е изтъкана от множество таланти, устремени към красивото, смисленото и вдъхновяващото – на сцената и в живота. От детската ѝ мечта да стане учител, до настоящото ѝ призвание като актриса, пътят ѝ е осветен от достойнствата на всички нейни учители – Личнос­ти, чиито уроци помни със сърцето си. От родното ОУ „Христо Ботев“ в кв. „Долно Езерово“ (Бургас) и Техникума за дизайн на облекло в морския град, до ВИТИЗ и настоящите семинари „Аз уча, вярвам, мога, знам“, които я срещат с ученици в цялата страна, в. „Аз-буки“ представя актрисата, чийто глас винаги е в главната роля – Гергана Стоянова.

Как творецът у вас би описал работата на учителя – професия, призвание или дарба е тя?
– Много обичах съучениците си. И когато учителите ни зас­таваха пред нас, исках да съм на тяхно място, за да виждам лицата на децата. Виждаше ми се толкова интересно, че е възможно да те следят 25 чифта очи, ти да им говориш и те да попиват всяка дума. (Разбира се, не съм си мислела, че ще има такива, които не внимават!) Това желание така се изостри в един момент, че неистово започнах да мечтая да стана учител.
Голямата дилема беше – по какво! Постепенно се избистри и това – реших, че трябва да съм учителка по руски език, защото много обичах другарката Жечева. Тъй като другите нареждаха думичката „учител“ сред професиите, аз приемах това на теория. Но на практика, чувствах учителите си по-скоро като роднини, с които съм вечно свързана. За мое щастие.
Никога не съм си представяла, че може да ги няма един ден. Не мога да повярвам, че някои от тях си отидоха, без дори да разбера. И днес търся и непрекъснато общувам с тези, които са живи и здрави, защото искам да споделям живота си с тях. Смятам, че всеки един мой успех или неуспех тръгва от техните очи, запечатани в съзнанието ми. Сред моите учители в миналото няма нито един, който да не е имал дарбата да бъде такъв. Убедена съм, че това е призвание.

– Образите на кои свои учители и вдъхновители сте съхранили в паметта си и за какво сте им най-благодарна?
– О-о-о, няма да ни стигне мястото. Имах огромен респект към учителите си. И дори по предметите, които ненавиждах, пак намирах безспорните достойнства на преподавателите си и им се възхищавах. Но ако трябва все пак да изброя имена – Елена Боева беше не просто наистина моя роднина, но и учителката ми по литература, която ме подготвяше за рециталите, на които участвах. Не мога да кажа днес как точно ме е режисирала – опитвам се и за жалост, не мога да извикам в паметта си конкретни съвети. Но това беше най-нетрадиционният прочит на поезия, който бях срещала. Как една жена, родена в село Равнец и живяла в Долно Езерово, имаше такава чувствителна и фина душа. Тя говореше такива неща, които аз дори не разбирах. Помня ги само със сърцето си. Заради нея не мога да живея и ден без поезия.
От основното си образование помня учители, които бяха Личности!
Хора, които до един боледуваха с нашите провали и наистина искаха да сме успешни! А колко лични проблеми сме обсъждали с тях! Днес има ЕДИН психолог в училище. Нашите тогава бяха много – всеки преподавател изслушваше неволите ни търпеливо, даваше съвети и не издаваше тайните ни.
Преди 40 години, малко преди Коледа, на една родителска среща в ОУ „Христо Ботев“ – кв. „Долно Езерово“ (квартал на Бургас – бел.ред.),
ръководителката на състава ни по пантомима Вяра Станчева повикала майка ми в коридора и ѝ казала: „Мисля, че вашата дъщеря трябва да кандидатства във ВИТИЗ!“. Майка ми се смаяла. Разбира се, веднага вметнала, че ние нямаме актьори в рода си и дори не поз­наваме лично нито един актьор. Но тя, Вяра, добавила аргументи, за да защити неочаквания смут, който вече успяла да предизвика в мислите на майка ми, а в следващите няколко години – и в моите.
Мама се прибра от родителска, разказа ми за разговора и много се забавлявахме с това как, видите ли, бих могла АЗ да стана актриса?! И постепенно… не знам как се случи (бях в VII клас) взех, че повярвах на Вяра! Но то беше неизбежно!
Тя беше дипломиран художник, преподаваше ни по рисуване и трудово обучение. Беше много талантлив мим! Нашият състав беше конкурент на школата на Пейо Пантелеев. Тя имаше два златни медала от студентски първенства по пантомима. И ние се държахме така, все едно медалите са НАШИ, а не само нейни! Ходех­ме по състезания и излизахме на сцената като медалисти! Благодарение на нея! И всички искахме да имаме нейните красиви ръце! Красиви, казвам ви, нежни като нарисувани в руски анимационен филм или руска картичка (там съм виждала най-изящните принцеси.) И още тогава имаше дизайнерско ателие! Беше една от най-стилните и възхитителни жени, които съм срещала! И беше най-младата ни преподавателка – едва на 21 години. Само 7 години по-голяма от нас. Всъщност била е момиче!
Пътят оттам нататък беше дълъг и съвсем нелек. Когато завърших училище, загубих Вяра! Открихме се 25 години по-късно. Оказа се, че тя има дизайнерско ателие и живее… в София! И днес, аз, вече дип­ломирана актриса (благодарение на онзи кратък разговор вечерта, в коридора на училището), излизам на сцената, пред публика, облечена в роклите на Вяра Станчева – един от режисьорите на моята съдба! Ако видя това във филм, ще си кажа, че сценаристът го е написал… като за филм!
В средното ми образование учителката ми по УПК плетиво Надя Маринова беше чудото, което няма да забравя. „Жената воин“, „Жената – всичко е възможно!“, „Жената – просто не се спирай пред нищо!“. Сега, като се замисля, може би за другите не е била това, което беше за мен.
Всъщност успявах да взема всичко, което ми хареса от учителите си, просто защото имах респект от тях. И тъй като не съм научена да хленча или да капризнича, успявах да се справя добре и с предметите, които не са ми интересни. Надя един ден ми каза, че щом мога да шия дрехи, трябва да отида в Инспектората в Бургас и да ги помоля да се явя на изпити в училището в Карнобат, за да взема диплома и от тях. Питах я: „Възможно ли е това?“. Тя каза: „Разбира се. Просто трябва да питаш!“. И аз се засилих към Инспектората. Малко трудно им обясних, че няма да се местя да живея на друго място, няма да сменям училището, няма да се женя, нито ще раждам. И така завърших паралелно две средни специалности в две различни училища, във време, в което съвсем не можехме да се определим като граждани на света, каквито са днес нашите деца.

– Каква школа бе за вас ВИТИЗ (настоящ НАТФИЗ) и какви качества изградихте благодарение на менторството на проф. Надежда Сейкова, Илия Добрев и преподавателката ви по сценична реч проф. Диана Борисова?
– Докато стигна до проф. Диана Борисова и проф. Надежда Сейкова, имах още много учители – режисьори на съдбата ми. Но те двете завършиха щрихите на актрисата Гергана Стоянова. Диана ме научи да ценя словото и да го използвам по най-красивия начин, така че то да се превърне в неизменна част от професията ми. А проф. Надежда Сейкова… – не мога да опиша какво направи тя за мен по начина, който заслужава. Трудолюбие, стил, отдаденост, постоянство, вяра и непрекъснато самоусъвършенстване – коленича пред нея!
Илия Добрев пък беше толкова талантлив учител, колкото и актьор. Гледахме и слушахме. Той говореше, говореше и по някое време казваше: „Хайде, де, качвайте се на сцената!“. Никой не бързаше да се качва. Искахме да го слушаме. Светла да е паметта му!

– Какъв беше най-трудният урок за вас като актриса?
– Моментът, в който разбрах, че след като завърших ВИТИЗ, ученето тепърва започва. И всичко вече зависи от мен. И само от мен! Приключих с учителите. От когото съм взела – взела съм. От когото не успях – свършено е. Мога да поискам съвет или да споделям, но процесът на обучение приключи. Продължава този на самообучение и самоусъвършенстване. И тогава започна същинската и неспирна работа. И може би няма да прик­лючи, докато съм жива.

– Гласът ви е сред най-разпознаваемите в ефира, а дъщеря ви дава точно определение – „озвучител на живота“: реклами, дублажи, включително и за електронния синтезатор на българска реч за незрящите. Каква сила има гласът – в живота и на сцената?
– Много пъти съм го казвала – гласът носи всичко в себе си – информация за интелекта, чувствителността, темперамента… всичко. Ако полагаме повече усилия да го усъвършенстваме, със сигурност ще имаме и повече успехи като личности. А гласът от сцената и екрана – той има силата и да образова. Нашата мисия е будителска и образователна. Ако сме в ролята на зрител и слушател, много трябва да внимаваме кого слушаме и какво точно ни се казва.

– Как се роди инициативата ви „Аз уча, вярвам, мога, знам“ и какви цели си поставяте? Какви деца срещате из цяла България?
– Тези семинари тръгнаха от родното ми ОУ „Христо Ботев“ в Долно Езерово преди 4 години. След ролята си на Поли Грънчарова започнах да получавам много покани за срещи с деца, за да разказвам за сериала „Откраднат живот“, за колегите си и за тайните на киното и телевизията.
Това ми се стори не толкова интересно и полезно за децата. Още повече че попадах на толкова будни и интересни ученици и вдъхновени преподаватели, че си казах – трябва да направя нещо повече. Трябва да използвам „популярността си“ с друга цел! Ако се опитам да ги вдъхновявам с моята история, ще е далеч по-полезно и запомнящо се за тях. Седнах, структурирах идеята си и изведнъж тя стана по-мащабна, отколкото някога съм си представяла.
Обратната връзка от децата и преподавателите е невероятна. Срещам млади хора, които имат неистова нужда от вдъхновение. Те четат, имат планове, развиват мечти… Боже, дано да доживея да ги видя като осъществени и успешни личности. Аз всъщност съм по-щастлива, отколкото ако бях станала учител. Ако преподавах в едно училище, щях да имам ученици от едно място, а сега имам деца в цяла България. За черногледите ще кажа – разбира се, че срещам на места и празни погледи. За щастие, са много малко. Изпитвам огромна тъга, защото виждам тоталната родителска грешка и безотговорност, които са съсипали едно същество още преди животът му да е започнал. И да, веднага се вижда, че проблемът е в семейството.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат учители, и кои са вашите книги учители?
– Няма постигнат успех, без зад него да стоят тонове прочетени книги. Всъщност има – Ричард Брансън, когато е започвал създаването на първата си компания без какъвто и да е опит, и напускайки училище. А може би не е само той. Но ако не сте Ричард Брансън, трябва да не спирате да четете. Само ако искате да успеете, де! Иначе и на самия Успех му е все едно, чие име се е окичило с неговите лаври.
А моите книги учители са много, наистина много, затова ще изброя само авторите, които четох в последната година и не са ми позволявали да заспя. Тези, чиито цитати продължавам да си преписвам в бележници, също както правех като ученичка (Авторите – защото обикновено, когато харесам как пише някой, изчитам всичко, което намеря от него): Лиз Бурбо, Робин Шарма, Едит Егер, Веселина Седларска, Георги Бърдаров.
Според мен истински беден, бездуховен и клет е този, който не е открил очарованието на света на думите. Изпитвам огромно щастие от пълните с хора книжарници и опашките по касите им.

– Каква според вас би трябвало да е есенцията на съвременното образование?
– Спешно трябва да започнем да учим децата на реални практически житейски умения и начини за личностно осъществяване. Спешно да се направи ревизия на учебния материал и да се махнат ненужните подробности в различните предмети и обременяващата фактология. Учителите са готови за това. Трябва системата да им го позволи.

Свързани статии:

Магърдич Халваджиян, продуцент и режисьор: Ролята на учителите е да настроят моралния компас на учениците и студентите Ако родителите реагират бързо, решения се намират Победителите от Фотоконкурса „Моето училище е най-хубаво“ Атанас Пенев от Б.Т.Р.: Публиката е нашият учител, пред който се явяваме на изпит с всяка нова песен