Мадлен Алгафари, психотерапевт и писател: Помним учителите си като личен пример или ако са били Учители по живеене

От огромно значение е да си педагог, а не просто да бъдеш преподавател по дадена дисциплина. Да имаш грамотност как се работи с деца на различна възраст

Психотерапевт, писател, търсеща творческа личност, човек на търпението и лекуването на душите. Мадлен Алгафари вярва, че няма житейска ситуация, която да не е учител, ако искаме да видим урока. Познаваме я от книгите ѝ в поезия и проза: „Приказки за пораснали деца“, „Как да се разболяваме качествено“, „Глад за истински неща“, „Вяра имам“, „Мира нямам“, „Поправителен за родители“, „Пътят на сърцето“, „Тихоспирка“ и още. Психотерапията е нейната лична спирка по пътя към намирането на професионално призвание, съпътствано през годините с редица специализации у нас и в чужбина, и методично обогатяване с нови знания, опит и развиване на качества. „Образованието винаги е било една от най-честите теми в моето детство. Освен баба ми и дядо ми, които бяха начални учители и още преди да тръгна в първи клас ме водеха на училище със себе си, майка ми и баща ми също имаха свой принос към учителското дело. Моята майка първо беше учител по литература, а след това стана директор на Етнографския музей във Враца. А баща ми, който е инженер-химик, след дългогодишна работа в „Химко“ продължи като зам.-директор на Химическия техникум към Враца и преподавател в практиката към завода. Когато отраснеш в такава среда, няма как да е другояче“, споделя Мадлен Алгафари. Родена в София, но израснала във Враца, през 1985 г. тя завършва гимназията с преподаване на френски език „А. Барбюс“ със златен медал. Дипломната ѝ работа по „Психология“ от Софийския университет „Климент Охридски“ (1991 г.) е посветена на емоционалното въздействие на кукления театър при децата. Темата не е случайна – наред с психологията, тя е близка с кукленото изкуство, защото е изучавала режисура за драматичен и куклен театър в Софийския университет и НАТФИЗ.
Поканихме Мадлен Алгафари за първи събеседник в новата рубрика на в. „Аз-буки“ – „Учителите в моя живот“.

Интервюто взе
Мария Георгиева

– Като човек, посветил работата си на психотерапията, как бихте описали учителската професия – има ли разлика между призвание и професия?

– Със сигурност има разлика, дори бих използвала думата „мисия“, тъй като, първо, човекът, който работи това, трябва да го усеща като призвание, и второ – като изключително отговорна мисия. Защото учителите обикновено оставят следи у нас с това, което те самите представляват като личности – с житейската си философия, с примера, който дават. И много по-малко с конкретните знания, които преподават в сферата на професионалната си компетентност. Това е мнение, което споделям не само аз, но и много хора, с които сме разговаряли, черпейки примери от личния и професионалния си живот. Обикновено помним учителите си като личен пример или ако са били Учители по живеене.

– Кои бяха вашите Учители по живеене, хората, оставили най-ярка следа от училищните и студентските ви години?
– Много са. Имала съм изключителен шанс с всичките си учители – като се започне с другарката Мицева, съжалявам, че не я наричам госпожа, но на мен така ми идва да го спомена сега. Връщам се в I клас във Враца, училище „Христо Смирненски“, което вече е етнографски музей, и другарката Мицева – ей това няма да го забравя никога, – като изписвахме ченгелите, които висяха под реда, и не бяхме успели да ги направим равни, тя казваше: „Ау-у-у, тая буква се е наакала, виж как ѝ висят гащите, бързо ѝ вдигни гащите!“. А на малките деца, като им кажеш така, старанието беше невероятно. Защото през смешното, през асоциацията, вече всички се стараеха да не са им „наакани“ буквите, да не висят „гащите“ под реда.
Много мои любими учители имах в прогимназията.
А в гимназията, когато всеки е по-осъзнат и вече самоформирал се, спомените са още повече. Там няма име, което да не заслужава да бъде споменато – като се започне от Анелия Конецовска, моята класна, която беше точно 10 години по-голяма от нас и беше изключителна. Току-що беше завършила френска филология и ние бяхме първият ѝ клас, нейният дебют в гимназията. Когато ходехме по екскурзии, танцуваше с нас, беше толкова мило. Включително съм я наб-
людавала как говори, какви жестове прави, не само как преподава френски. Походката, стилът на обличане – изключителен вкус. Всичките тези неща всъщност са форма на преподаване.
След като замина на специализация във Франция, имахме още една класна – др. Асова, невероятен филолог, изключително богата култура, класа и аристократизъм. Учителят ми по математика, който в момента е на 96 години, др. Нягулов – е, няма такова преподаване на математиката – включително на моя син, когато трябваше в VII клас да кандидатства, и отиде на всичките възможни курсове и беше много трудно. Когато реших през ваканцията да го срещна с моя някогашен учител по математика, той започна да разбира задачите. Защото др. Нягулов измисляше занимателен, интересен начин да ги обясни.
Затова е огромно значението да си педагог, а не просто да бъдеш учител, преподавател по дадена дисциплина. Да имаш грамотност как се работи с деца на различна възраст.
Учителят ми по френски др. Койнов, който цял живот е бил с мен – от 8-годишната ми възраст, когато ходех в школата по френски до Френската гимназия. В момента е напълно сляп, но никога не загуби духа си. Той е човекът, с когото правехме рецитали, свиреше ни на китарата и беше също преподавател по духовност. Защото през музиката, през изкуството се пускат едни такива коренчета у нас, ашладисва се душицата на детето, облагородява се.
Всеки юли правим среща на класа във Враца и каним преподавателите си – някои вече ги няма, но повечето са живи и здрави, и имаме щастието непрекъснато да им благодарим. Баба ми и дядо ми по бащина линия бяха учители и си спомням как на 24 май тичаха към пощенската кутия. И как помнеха всяка картичка от кого е написана, дори да е от „ученик“, който отдавна вече има собствени деца. Тази емоция може да я разбере само някой, който е бил учител. Защото ти работиш с една „мека глина“ и това е свръхотговорно. Превръщаш едни деца в човеци, превръщаш ги в мъже, жени и това действително е мисия.
Извън училището също имам много имена за споменаване. В театъра режисьорът ни Георги Горанов, който е чичо на Орлин Горанов – той беше абсолютен преподавател по живеене. Той ни казваше, че всичко трябва да минава през сърцето, че в театъра трябва да се събуваме, защото влизаме в храм. Връщайки се назад във времето, не съм знаела, че всъщност съм била на терапия още като дете. Защото в момента, като психотерапевт, правя театротерапия, която е голяма част от психотелесната терапия. Онова, което от малка съм разигравала на сцената – с етюдите, с влизането в роли, те разширява теб самия.
Не мога да не спомена и проф. Йордан Ведър – човекът, при когото съм учила сценична реч, ораторско майсторство. Това беше друг мой Учител по живеене – с този негов абсолютен позитивизъм. Днес човекът вече не е сред нас, но позитивизмът му продължава да е безсмъртен в неговите книги. Толкова „заразен“ човек, толкова отговарящ на фамилията си Ведър.
Проф. Павел Александров – без него нямаше да съм учила психотерапията си, защото чрез него се беше свързал прочутият проф. Валдо Бернаскони от Швейцария и той беше ръководител на нашата специализация в първите години тук, в България. Толкова много научих от проф. Бернаскони, който ми даде хляба в ръцете. Няма как да спомена имената на всички мои преподаватели, но съм благодарна на всеки един от тях.

– Имаше ли учител, който ви даде импулс да се впуснете и да изберете настоящата си професия?
– Не мисля, но имаше много интересна случка при избора ми на специалност. В НАТФИЗ
кандидатствах благодарение на Георги Горанов. Но просто реших да избера питомното пред дивото и после някак съчетах двата занаята, защото учех режисура в НАТФИЗ и Софийския университет (беше съвместно обучение) успоредно с психологията. Когато кандидатствах в Софийския, пишехме всичките специалности и за което ти стигне балът – това беше. Днес психологията е на първо място сред желаните дисциплини, тогава не беше. Аз исках етнограф да ставам, и се оказа, че балът ми е достатъчен и за психология, и за социология.
Имаше конкретен човек с принос за моя избор и много пъти съм му благодарила за това. Когато отидох в „Учебен отдел“ за записването, там ме посрещна г-н Гешев, който ми каза: „Моето момиче, и за двете специалности ти достига бал, но така, като те гледам, си за психология“. Той дори не ме остави да помисля и да отговоря и аз до ден-днешен цитирам г-н Гешев като „пръста на съдбата“, прорицател. В един юбилеен сборник по случай годишнината на Софийския университет бях поканена да споделя спомените си, и вътре описах тази случка. Много се изненадах, когато малко след това телефонът в офиса звънна и чух един много мил възрастен мъжки глас да казва: „Обажда се г-н Гешев…, на мен никой така не ми е благодарил“. Много беше трогателно.

– Кои според вас бяха най-характерните качества на учителите по времето, когато вие сте учили?
– Лична сила на характера, авторитет – защото, ако не си силен човек, не можеш да работиш с деца. Ще ти се качат на главата. За да могат да те уважават, трябва да си силен, пък после вече можеш да танцуваш с тях и да си разказвате весели истории. Ценностната система – личното им поведение, качества, вярвания. После идва грамотността по предметите и другото – строгостта, премерената строгост, защото смятам, че по принцип дисциплината е нещо много важно. Твърде либералният подход не дава добри резултати в сравнение с взискателния подход.
Сред другите лични качества на учителите поставям огромния интелект и това чувство за мисия – да направиш така, че всяко дете да те разбере. Да можеш да стигнеш до него, да намериш индивидуалния подход, да направиш така, че да е интересно. Учителите по мое време творяха – днес някои учители са по-скоро изпълнители. Докато тогава бяха творци.
Не искам по никакъв начин да заклеймявам – и днес има чудесни преподаватели. Но навремето имаше постоянно какви ли не програми – то бяха стенвестници, то трябваше по забавен начин, през викторини да се усвояват знанията.
А когато знанията се усвояват по този начин – днес вече професионално го знам, понеже минават през дясното полукълбо, т.е. през емоциите, през интересното, през забавното, те много по-трайно остават.

– Кои са най-ценните уроци, научени от вас, благодарение на учителите?
– Екипност – по-малко индивидуализъм имаше в онези години. Беше много важно не какво прави всеки поотделно, а класът. Съществуваше единицата „клас“, която имаше свой характер, свой облик, сякаш свое поведение. Нямаше такъв разнобой, толкова много индивидуализъм вътре. Така че, това е много важно – да умееш да работиш в „ние“, а не само в „аз“. И този урок е не само от учителите, но и от родителите – първо задълженията, после удоволствията. Т.е. човек първо си научава, написва домашните, след това играе с лекота, защото иначе не може да си отпусне душата да играе, като знае, че му предстои да учи. Последователност – едно от моите лични най-ценни качества днес е това, че съм изключително системно последователен и методичен човек. Означава „стъпка по стъпка“ – далечна е целта, но днес е направена една стъпчица. Не е постигната, но търпеливо и последователно си гоня целите.
И мисля, че това е условие за успяване. Защото може да е много умен някой, да е много талантлив, гениален да е, но ако не е упорит и търпелив, защото съчетанието на тия двете прави последователността, няма как да се успее. Не стават с вълшебна пръчка нещата.

– Наскоро издадохте своята 13-а книга „…И заживели щастливо, или какво става след последното изречение на приказките…“. Бихте ли нарекли учители и книгите и кои са вашите?
– Много книги учители имам. Дори в една от моите – „От „Какво ще кажат другите“ до „Какво избирам аз“, точно заради многото такива запитвания, отзад в приложението сложих библиография със заглавия на книги, които за мен са били библии. Много имена има там – като започнем от Рюдигер Далке, Торвалд Детфлерсен („Болестта като път“, „Болестта като език на душата“), Енодия Джудит („Пробуждане на световното сърце“, „Чакрите: Колелата на живота“), Клариса Пинкола Естес („Бягащата с вълци“), Брус Липтън („Спонтанна еволюция“ и „Биология на убежденията“), Лиз Бурбо („Тялото казва обичай се“, „Петте травми, които пречат да бъдем каквито сме“) и още.
Наистина, много такава литература има вече на пазара. Но мисля, че е хубаво, когато някой малко повече разбира от нещо, да каже кое си струва от всичко, което се публикува. Много се надявам такава роля да имат и моите книги за някого в живота.
И поне по обратната връзка, която получавам – да, съдя, че успявам.

Уважаваните и обичани деца са благодарни същества

„Кукленият театър е най-въздействащото изкуство върху децата, защото обединява изкуството и играта. Той е близък на децата и със своята миниатюрност и камерност. Това напълно съответства на обхвата на детското внимание, както и на желанието на детето да живее и играе сред малки вещи и предмети, което по своеобразен начин удовлетворява потребността му от самоутвърждаване. Нагледността на кукления театър изпълнява едновременно познавателни и естетически задачи.“
„Детството е възраст не само на въображението и мечтите, но и на действието, на искрените чувства и доверието. Детството е възраст на играта, а тя е невъзможна без свободата и творчеството на участващите в нея. Такъв би трябвало да бъде и неговият вълшебен партньор – свободен и фантазиращ, но и действен, отговорен, уважаващ и нежен, но също искрен и правдив творец. Детството се нуждае и очаква не снизхождение и слизане до него, а изкачване и уважение. А уважаваните и обичани деца са благодарни същества.“

Фрагменти от дипломната работа на Мадлен
Алгафари по психология от Софийския университет
„Св. Климент Охридски“, Философски факултет, 1991 г.