Христина Костова, художничка: Всеки добър учител трябва да бъде и артист по душа

Христина Костова представи първата си самостоятелна изложба „Реката на забравата“. Снимка – Личен архив

Може ли машинен инженер, който не само преподава, а и ръководи училище, да стане художник? Да, и такъв пример e Христина Костова, която вече представи първата си самостоятелна изложба – „Реката на забравата“. Тя включва над 30 творби, които могат да бъдат видени в Регионалния исторически музей – София, до 19 май.

След като преподава 10 години, става директор на Професионалната гимназия в Бобов дол, а след това и на Професионалната гимназия по облекло и стопанско управление в Дупница. През 2019 г. животът ѝ се променя на 180 градуса – напуска работа и родния си град, мести се в София, преследвайки любовта, и започва да рисува.

Преди пет години прави малка скица с молив на своя любим – бившия ректор на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев. Той остава смаян колко точно тя успява да улови неговия характер, и възкликва:

„Ама ти си роден талант, бе! Защо не рисуваш?“

И малко на шега Христина Костова решава да посети няколко урока при руския художник Александър Сергеев, където четката направо се слива с ръката ѝ. А пейзажите бързо се превръщат в страст и скоро апартаментът се преобразява в малка галерия. След като през април 2021 г. получава неочаквана покана да участва в груповата изложба „Акварелисти и ценители“ в галерия „Джамията“ в родния си град, през 2022 г. завършва следдипломна квалификация специалност „Живопис“ при проф. д-р Здравка Василева в Националната художествена академия. Днес тя може да се похвали с десетки продадени картини в България, Германия и САЩ.

– Г-жо Костова, какво Ви вдъхнови за първата Ви самостоятелна изложба – „Реката на забравата“, и как бихте я описали с няколко думи?

– Любовта. Любовта към човека, който стои плътно до мен, човека, когото обичам и който ме обича. Както знаете, „Реката на забравата“ е името на първата ми изложба, но това е и името на река Лета, която е една от петте реки в подземното царство на Хадес. Според митологията след смъртта душите отивали в царството на мъртвите и там онези, които са предопределени да живеят отново, трябва първо да пият от реката на забравата, преди да се върнат в света на живите и да живеят нов живот. Когато рисувах картината, си мислех за моя живот, който заради любовта се промени тотално преди няколко години. Напуснах работа, напуснах родния си град.

Постепенно хобито ми се превърна в ежедневие, което вече всеки ден ме изпълва с щастие.

Потапям се в безкрайните нюанси на боите, в невероятното многообразие на формите, в абсолютната чистота на платното и започвам едно пътуване в себе си, пренебрегвайки времето и пространството.

– Колко време работихте по картините в изложбата?

– За изложба започнах да мисля едва миналата година, но все не можех да избера с какво точно искам да се покажа пред света. Имам достатъчно пейзажи с маслени бои и акварел, но ми се искаше първата ми поява да е в по-нетрадиционен стил, със сюжети, които са на ръба на реалността и въображението. Повечето картини, които участват в изложбата, са от последните две години.

– Имате ли любима картина?

– Ами точно любима картина нямам. Харесвам и обичам почти всичките си картини. Всяка е отражение на мен самата, на чувствата и мислите ми. Има и такива, които не харесвам, но те, разбира се, никога няма да бъдат показани пред публика. Не обичам да изхвърлям платна, не че не се е случвало, но понякога, когато се взирам в тях достатъчно дълго време, ми хрумва идея какво да променя, така че да се получи нещо съвсем ново. Странно е как с времето човек открива пластове, които са съществували, но са били недостъпни за мисълта му и дори за погледа му. Е, май има и някои, които са безнадеждни – поне засега (смее се).

– Работили сте в сферата на образованието. Това повлия ли ви по някакъв начин да се насочите към рисуването?

– Може би се очаква да кажа „не“, по простата причина, че започнах да рисувам, след като напуснах системата. А пък и аз съм машинен инженер, човек на точните науки, да не говорим, че имам магистратура по математика. (смее се) Но истината е, че ми помогна. За да може един учител да запали искрата у учениците, независимо за какво, той трябва да подхожда с много въображение.

За да може да им предаде нужните знания, освен педагог трябва да бъде и творец.

Така че аз вярвам, че всеки добър учител, всеки директор на училище, за да си върши успешно работата, трябва да бъде и артист по душа, да иска да създава красиви неща. Дали това негово умение, този негов талант ще се прояви, или не в някоя област на изкуството, е вече друг въпрос.

– Кой запали искрата у Вас, кои са учителите в живота Ви?

– Благодарна съм на съдбата, че израснах в Дупница, обградена с прекрасни учители – от детската градина до завършването ми на средно образование. Но има и такива, които имат специално място в сърцето ми. И това са: Лилия Стоянова – първата ми учителка от детската градина, чиято дума за мен беше закон и която обичах страшно много. Лили Стефанова – учителката ми от първи клас, която отвори за мен вратата към красотата на света.

Първата ми класна ръководителка Любка Чачова – която ме подкрепяше през всичките пет години до завършването ми на основно образование и която ме накара да прозра собствената си вътрешна сила и жизнеспособност. Първият ми учител по математика – господин Костадинов, който ме накара да обичам този толкова „сложен“ предмет и да чакам с нетърпение часовете с него.

Класната ми ръководителка в Техникума по механоелектротехника Надежда Бинева – невероятен човек и педагог. Тя живееше с нашите радости, успехи и с всичките ни тревоги. Говореше с нас като родител и обичаше еднакво всичките си 34 „деца“.

Толкова много исках да приличам на моите учители, които за мен бяха пример за подражание

и най-големите творци, защото имаха въображението да запалят искрата у мен. За съжаление, някои от тях вече не са между нас, но ще живеят завинаги в сърцето ми! Всички те ме вдъхновиха да стана като тях, да поема по техния път, защото исках и аз да вкуся от удоволствието да раздаваш на младите хора частица от сърцето си всеки ден и да докосваш душите им. А те, повярвайте ми, са много лесни за докосване, особено когато разберат, че си там за тях и че за теб е привилегия да бъдеш техният учител.

– По какъв начин следдипломната Ви квалификация в Националната художествена академия Ви помогна да се развиете?

– В този занаят има техники и похвати, които трябва да бъдат овладени, за да можеш да развиеш собствения си стил. Трябва да стъпиш на нещо, за да надградиш себе си. В НХА, но и от световно признати художници извън нея, като Ангел Гешев например, получих ценни съвети. За съжаление, следдипломната квалификация протича за много кратък период. Все пак това не е пълен курс на обучение от четири години, но аз съм благодарна, че въпреки малкия срок успях да си „открадна“ малко професионализъм, с който да допълня самоуката си творческа енергия.

– А има ли художници в световната или българската история, които са ви повлияли за оформяне на стила, за предпочитанията към теми или жанрове?

– Възхищавам се на различните изразни средства при различните художници. През годините съм имала възможността да посетя галерии и музеи във Виена, Париж, Лондон, Рим, Ню Йорк и много други. Впечатлявам се от чистата пейзажна живопис на авторите от Барбизонската школа – Коро, Миле, Русо, много ми харесват Джон Констабъл и Жан-Виктор Бертен, може би заради съвпадението между любовта му към пейзажите на Италия, с нейните романтични, китни и слънчеви кътчета, и моите чувства към тази държава.

Винаги са ме впечатлявали постимпресионизмът – особено Ван Гог и Гоген, както и абстрактният експресионизъм. Джаксън Полак е един от авторите, които ме вдъхновяват, с неговите смели цветове и уникален стил на рисуване с капкова техника. Толкова нежно танцува с боите върху платното!

От българските автори ме вълнува творчеството на именития български художник пейзажист, майстора на акварела Константин Щъркелов. Когато за първи път видях негови акварели, бях смаяна от начина, по който пренася върху платното очарованието на цъфналите летни поляни, дъждовете и бурите, слънчевите петна и сенки по безлюдния път…

А от съвременните автори се възхищавам на творбите на Янко Янев, чиито картини излъчват топлина и позитивизъм. В този смисъл, вероятно съм се повлияла по някакъв начин от всички тях, защото обичам да рисувам всичко – от абстрактни неща до съвсем конкретни пейзажи. Понякога се събуждам с идея в главата си, друг път се впечатлявам от нещо, което виждам през деня и просто усещам, че трябва да бъде нарисувано.

– И накрая, кои са хората, които стоят плътно зад Вас?

– На първо място, както вече споменах, това е човекът, без когото нямаше да започна въобще да рисувам, който ме подкрепяше през цялото време, който стои винаги до мен във всяко мое начинание, любовта на моя живот, когото някои познават като ректора на НАТФИЗ цели четири мандата –професор д-р Станислав Семерджиев, за мен обаче – Стенли. Той е най-строгият ми критик, но и най-тотален съучастник в осмислянето на собствените ми творби. Никога не премълчава, когато нещо не му харесва, не ме хвали и не ме ласкае незаслужено и не спира, докато не обясни до най-малкия детайл защо не е съгласен. Но пък харесва ли му, толкова искрено се възторгва, така ме вдига до небесата, че чак аз започвам да си вярвам.

Всъщност точно по този начин съм си представяла истински пълноценната връзка между двама души – и като творческо допълване, и като житейско съпреживяване.

На второ място, моите деца и моят баща, които винаги са били моя опора и които преди пет години, когато започнах да рисувам, приеха моето увлечение за нормално, а не решиха, че съм изпаднала в „критическата“ възраст. Които много дискретно и толерантно във всеки момент стоят до мен.

Единствено ми липсва присъствието на мама, която си отиде много рано от моя живот, но вярвам, че там, където е, знае, вижда и чува всичко, което ми се случва, и ме обгръща с позитивна енергия във всеки миг. В крайна сметка,

всичко започна преди пет години с една обикновена скица с молив на любимия мъж,

а сега правя самостоятелна изложба в Музея на София. Оказа се, че никога не е късно да се опиташ да промениш посоката на живота си. Трябват ти само желание, смелост и обич. Желание – за да направиш първата крачка, смелост – за да продължиш, и обич – за да има кой да ти подава ръка, когато падаш!