Композиторът Асен Аврамов: Музикалното изкуство, както и словото, са израз на възможността да се види, усети и преживее любовта

Жалко е, че човечеството, което в минали времена страшно много е ценяло връзката си с Господ, днес дори не знае какво означават „дарба“ и „талант“ – а именно, че са дар свише, и то във всяка област

Театралната му музика тъче невидимите нишки, които свързват емоционалния свят на героите с душата на публиката. От „Бурята“, „Дон Кихот“, „Татко Юбю“ и „Бесове“ до „Три сестри“, „Вишнева градина“, „Суматоха“, „Апокриф“ и „Квартет“, композираните от него пиеси разкриват дарбата му да насища сценичните акустични пространства с дълбочина и драматизъм.

Асен Аврамов е сред най-уважаваните наши композитори, автор на 300 партитури за театър, 3 балета, 30 филма, 50 аудио/радио проекти и различни концертни композиции.

Сред сцените, посрещали неговата музика, са Малък градски театър „Зад канала“, Народен театър „Иван Вазов“, Театрална работилница „Сфумато“, Театър „София“, Нов драматичен театър „Сълза и смях“, Театър „199“, Театър на Армията, Държавен сатиричен театър, театрите в Бургас и Варна.

Отраснал в артистично семейство с впечатляващи музикални традиции, пътят на Асен Аврамов следва естествената крива на своето предопределение. Възпитаник на Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, специалност ударни инструменти, той се дипломира в класа на изтъкнатия перкусионист, композитор и педагог проф. Добри Палиев.

Като гост-лектор понастоящем споделя богатия си опит в областта на сценичната музика със студентите по актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Нов български университет.

Носител е на пет награди „Аскеер“, два пъти на наградата за най-добра театрална музика

– „Икар“, две Prix Europe и на Голямата награда на Prix Marulic. Шест пъти е награждаван за музика към българска драматургия на Друмевите театрални празници – Шумен, два пъти печели авторитетния приз за авторска театрална музика на фондация „Маестро Димитър Вълчев“. За изключителния си принос към българската култура е удостоен с почетния знак на Министерство на културата „Златен век“ – звезда.

За видимите и невидими учители по пътя, за таланта като дар свише и любовта, без която музиката не може да бъде родена, композиторът Асен Аврамов пред читателите на в. „Аз-буки“.

– Г-н Аврамов, прозаична или поетична е учителската професия според Вас? Като творец, как бихте я описали?

– Мисля, че е нито прозаична, нито поетична. Учителят има различни измерения – от една страна, имаме примерите от Античността и азиатската културна практика. От друга страна, е много важно да си представим, че учителят е и просветител – тоест това не може да бъде романтична идея и романтично проявление или поне не е романтично в смисъла, който в днешно време влагаме, а именно – леко сантиментално, мелодраматично.

Да, романтична е самата идея, че като учител, ти ще се срещаш и вдъхновяваш някакви хора и това ще е основната ти дейност. Със сигурност обаче има много прозаичност във всекидневния труд на учителя. Но работата на учителя и на вдъхновителите изобщо не може да бъде сложена в категории само между романтичното и прозаичното.

– Кои бяха Вашите най-големи вдъхновители, хората, въвели Ви в света на музиката?

– Като естествен порядък в семейство с поколения наред музиканти, каквото е моето, като че ли не се случва внезапен проблясък в разкриване същността на музиката. Най-напред, защото генетично си закърмен с нея, после е средата, в която живееш – децата на музикантите живеят в тази понякога еуфорична, друг път много напрегната атмосфера, изпълнена с концерти и репетиции. Детето е свидетел на живата музика, на живото изкуство и сцена. Затова моето усещане е за състоене вътре в целия този облак на музикалното изкуство, а не някакъв внезапен проблясък и разкритие.

Всъщност още от деца свикваме, че нашата среда е като всички останали, дори не знаем, че има различни от нея, живеем доста затворено в този вътрешен кръг и не предполагаме, че съществува друг. За нас това е естественото място на обитание и основното, с което се срещаме, е труд. Защото, за да си музикант, от най-ранна възраст се изисква упорит труд. Както е и при спортистите, които обаче се пенсионират много по-рано от нас поради физическите дадености. В това отношение ние, музикантите, сме по-големи каторжници или поне – с по-дълъг срок на „присъдата“.

– Кои са учителите и менторите, оставили най-ярка следа у Вас, и какви качества ви помогнаха да изградите?

– Те са много, някои от тях са в реалността и в пряката комуникация, а други са в този културен пласт, в който децата и самите музиканти се срещат. Подобна методология на предаване на знанието и опита може да се види не само в музиката, но и в литературата и изобразителното изкуство. Защото в тези три области можем да се вдъхновяваме и поучаваме от хора, живели векове преди нас. Това е част от невидимите наши вдъхновители, а видимите са ни изградили – буквално. Те невинаги са някакъв романтичен образ, много често хората, които си мислел, че те тормозят, са изградили страшно много качества у теб.

В това отношение моята баба Жоржета Волц, която беше наистина много суров човек, е изградила у мене една суровост към собственото ми задължение да създавам музика, да се опитвам да прониквам в нея, а чрез нея да опитвам да прониквам в душите на хората. Баба ми беше корепетитор, пианист и вокален педагог, познаваше в дълбочина всички произведения на класическата опера и още от 5-годишен ме мъчеше, така да се каже, да свиря на пиано. Наред с това наблюдавах нейната изключителна ерудиция, цялото ѝ живеене в света на музиката, в живота на музикалните произведения. Да видя как един човек може да бъде толкова задълбочен в познаването и способността да чете музиката – не само като чувства, но и като съдържание, послание, това за мен е било абсолютно изграждащо ме.

Самото ми амплоа, напълно неосъзнато от мен, се насочи именно в посока на работа с гласа и със сценичното пространство – за да разбирам какво се случва вътре в самите персонажи. Това може да го научиш само когато се срещнеш с много голяма музикална драматургия, с огромната дълбочина на мисълта на самите композитори. Дядо ми Николай Терзиев, който беше органист, доста по-лековато и незаинтересовано се отнасяше към моето музикално бъдеще. Той беше немски възпитаник, завършил в Германия орган и четене на партитури, той също страшно много е доставял в музиката ми. Баща ми Лальо Аврамов беше водещ цигулар в ансамбъл „Софийски солисти“ и като дете съм дремал по всичките им концерти и репетиции – уникално акустическо преживяване, защото, без да слушаш музика, всъщност тя непрекъснато попива в теб и цялото ти същество вибрира в нея. Принос има и майка ми Десимира Аврамова, която беше учителка по музика. Това са моите вдъхновители и учители в родителската ми среда.

Конкретно в професионален план най-голямо въздействие върху мен е оказал моят професор по ударни инструменти д-р Добри Палиев, както и Александър Танев, при когото съм имал кратък период на уроци по композиция. Приятелят ми – пианистът Людмил Ангелов, е мой вдъхновител в разбирането на музиката, в това как да я четеш и да проникваш в говора на тоновете.

Друг мой вдъхновител, в началото неосъзнат, е Васил Пармаков, който беше гениален в своя музикален изказ. Искрено съм се наслаждавал на това как само с няколко тона може да пресъздава светове – нещо изключително важно, особено за един композитор. Композиторът Георги Арнаудов е още един вдъхновител в музиката, с когото много споделяме и сме работили съвместно по толкова проекти.
Извън реалния свят това, което изцяло ме захранва, е личността, мисълта, музикалният и етически свят на Йохан Себастиан Бах. Както и изобретателността към музикалната материя на Игор Стравински.

– Талантът наследява ли се, или човек сам изгражда себе си – какво е Вашето мнение?

– Ако говорим за музикалния талант, като имаме предвид семейството на Пучини и неговия син, талантът със сигурност не се наследява. Както и гениалността, когато имаме за пример Бах и синовете му, някои от които са дори успешни композитори, но никой не е като него. Така че конкретно музикалният талант не се наследява. Забелязал съм, че в цялата човешка история в семействата, в които са израсли няколко поколения музиканти, обикновено има пик на таланта, който очевидно по някакъв начин се генерира генетически. След това този ген се уморява.

Всичко е Божа работа, защото не знаем как се формира талантът, при положение че използваме тази дума, която идва от Библията – притчата за бащата, който дал три таланта на синовете си. Така че това е наистина дар Божи и е погрешно, че по принцип днес не забелязваме проявата на Божиите дарби.
Ние наричаме „талантлив“ човека, който може да пее, да танцува. Пропускаме колко талантлив може да бъде един лекар – не опитен, умел и добър, а истински талантлив. Да видим колко талантлив може да бъде един готвач – не хитър, не умен, не пробивен и модерен, а истински талантлив. Жалко е, че човечеството, което в минали времена страшно много е ценяло връзката си с Господ, днес дори не знае какво означават „дарба“ и „талант“, а именно, че са дар свише, и то във всяка област.

– Каква е тайнството, тънкостта в създаването на музика за театър и кино. Какъв е Вашият метод на работа?

– Най-много музика съм написал за театър, може би около 300 партитури за театрални представления – малки и големи. Автор съм и на много концертна музика, но отношението ми към създаването ѝ не е много различно – погледът ми е почти един и същ. Основното е, че си представям акустическия свят, в който живее произведението – то създава акустическа материя, която се излъчва и достига до нас. Тя е материя на вибрациите и на взаимоотношенията между тях – те изграждат кодирана система, така да се каже, която човешката душа разгадава много бързо.

Едно от важните за мен неща е да усетя тази протоплазма на музикално-акустическата тъкан – каква е нейната същност, дори сетивно каква е. Дали е мека, нежна; дали е остра, груба; дали е далечна или близка, тъмна или светла. Другото е, че вътре в тази музикална тъкан конкретността се състои от отделните пластове, които наподобяват житейски линии.

Ние живеем в огромен мравуняк, където хората тичат напред-назад и само ако за миг си представим всички тези житейски линии визуално, ще видим какви емоционални падения и възходи чертаят те. Ако всичко това се нарисува, ще заприлича на много пъстра черга, почти като картина на Джаксън Полък. Всичко това има своето начало и своя край, както всяка връзка, чувство, събитие, както всеки живот, в крайна сметка. Ето така гледам на линиите в музикалната тъкан, която аз създавам. Понякога те се изразяват чрез отделни инструменти, понякога просто това е тематичния материал, който се движи…

Мисля, че методологията ми е да видя как тече животът за отделните елементи, за отделните същества и какво те образуват, като цяло. Ние си мислим, че сме напълно разкачени един от друг и всеки има свой път, по който върви.

Забравяме, че през цялото време всички сме в непрекъсната невронна мрежа, която функционира така, че времето – настоящето и миналото, е особено преплитащо се. Че хората, които не се познават и никога не са се виждали, всъщност по някакъв начин са свързани в определени точки, други пък остават свързани за цял живот.

Цялата тази „сюжетност“ се опитвам да пресъздавам в музиката, защото така гледам на света – като огромна невронна квантова мрежа, изпълнена с пулсиращи преживявания, чувства, страдания и радост.

– Личното качество, на което най-искрено се доверявате като композитор?

– То е по-скоро чувство, дори няколко, от които според мен е изтъкана цялата ми музика, и през годините съм стигнал до тях. Едното е истинската любов, която съществува, във вселенския смисъл на думата – че има такава материя и че музикалното изкуство, както самите думи и речта са израз на възможността да се види, усети и преживее тази любов. И другото, което е резултат от тази любов – това е милостта, жалостта към хората, която се опитвам да виждам и да показвам, че съществува.

Изпълва ме жалост към нас самите, защото, ако продължаваме да живеем в тази огромна космическа самотност, без никаква любов и жал един към друг, без да разберем, че Господ е нашият баща и че ни обича, ние ще бъдем все така самотни, жестоки и ще стигаме до крайности.

– Лектор сте в НАТФИЗ и НБУ, на режисьорите преподавате музикално-театрална драматургия, а на актьорите – вокално-сценична интерпретация на различни жанрове, стилове и култури. Какво се стремите да научат Вашите студенти?

– Винаги съм се стремял да бъда учител, а не преподавател. Моите разговори със студентите много често са извън полето на конкретната дисциплина – говорим за тях, за самите нас, за живота въобще. Това не са някакви мотивационни речи, по-скоро искам да им обърна внимание, че всяко наше дело има последствия, че всяка наша мисъл, когато се превръща в действие, носи своята материална отговорност. Че хората се свързват един с друг или не могат да се свържат. Че най-важното в нашия свят е да осъзнаем, че комуникираме – че се съединяваме през разбиране или респективно през неразбирането. Че егото е най-страшното нещо за нас.

Да, то е единственото, което ни съхранява, за да не се превърнем в плазма. Но едновременно с това е и най-жестокото нещо, защото не ни дава възможност да погледнем на света с други очи, тъй като винаги го тълкуваме през собственото си Аз. И в зависимост от това колко по-груб, по-невъзпитан и необразован е човекът, толкова по-брутално и болезнено е за другите. Затова и усещането ни, че живеем в ужасен свят, се дължи единствено на нас самите, на хората.

Вярващ човек съм и смятам, че този свят, независимо от множеството проблеми от всякакъв характер, не е ужасен, а всъщност е хармоничен Божи свят със своите прости закони.

Ние сме тези, които създаваме психически свят на кошмар, ужас, насилие и отвращение. Така че верни са думите на Жан-Пол Сартр от пиесата му „При закрити врати“: „Адът – това са другите“.