Картички от пощенски клон 1090

Любов Костова е комуникатор на науката и преводач – превела е повече от 70 театрални пиеси на български и от български автори на английски. Била е дълги години директор на Британския съвет в София, преди това е работила 9 години в НАТФИЗ. Има богат опит в публичните комуникации – тя е движещата сила зад международния успех на конкурса „Лаборатория за слава – FameLab“ и съосновател на Софийския фестивал на науката. Един от създателите на фондация „Красива наука“, която пое организацията на Фестивала. С нея разговаряме за най-добрите учители, които е срещала в живота си.

– Г-жо Костова, кои са учителите, оставили най-ярка следа в живота Ви?

– Много са учителите, които наистина обичам. Един от първите, когото никога няма да забравя, е учителят ми по наука в Нигерия. Там живях като дете няколко години, защото баща ми работеше като лекар в тази африканска държава. Учителят се казваше Райнер, беше много харизматичен. Това, което много харесвах, беше интердисциплинарността на домашните, които ни даваше. Помня отчетливо и пазя две домашни. Едното беше по история – учили сме очевидно за праисторическата епоха. Беше ни дал задача да напишем разказ, в който да става дума за праисторическите хора. Тогава написах текст за праисторическото момче Филип и как от скука открил боичките от пещта на майка си и т.н. Това, което ми направи впечатление, беше, че учителят провери домашното ми за историческа достоверност и точност като за ученик в IV клас, но го даде и на учителката ни по английски да го провери за стил и за правопис.

Тази взискателност е оставила дълбок спомен у мен.

По-късно, когато се върнахме в София, една от любимите ми учителки беше по математика от 10. училище – другарката Кюркчийска, както ги наричахме тогава. Много строга беше, но много я обичах. Постепенно осъзнах, че обичам математиката.

След това, в Английската гимназия, тя беше една в София по това време, най-любимата ми учителка беше Боряна Стоева по химия. Беше страшилище за някои ученици, едва ли не защото беше изключително строга. Но беше известна с това, че ѝ казваха „Мама Стоева“. Тя създаде у мен невероятна любов към химията. Много изискваше, много ни изпитваше, много я обичахме.

В университета също имах любими преподаватели, но учителите, с които се сблъскваш в по-ранна възраст, ти въздействат по-силно.

– Извън сферата на образованието за кого се сещате, за чии уроци?

– В много отношения учител ми е бил и моят баща, който беше хирург. Питала съм го не се ли интересува донякъде от езотеричното например, тогава следвах „Индология“ и тези теми ми бяха интересни. А той ми отговори така:

„Дъще, когато в операционната вляза в гръдния кош на пациента, това, което напипвам с върха на пръстите си, това е моята реалност“.

За мен това беше урок по критическо мислене, да знаеш къде са границите. Той ме научи да чета картини. Навремето с майка ми ни разходиха с брат ми във всички големи музеи в Европа на прибиране от Нигерия. Баща ми ни обясняваше за периода, стила, историята на художника.

След това ме накара да застана пред една картина и каза: „Сега е твой ред“.

– От кого друг сте се учили?

– Може да звучи като клише, но включително и от децата ми. Първата си дъщеря родих на 20 години и наистина с нея пораснах и аз. Научих се как да разпределям времето, без да се вманиачавам в някакви предварителни планове, и да съм готова във всеки момент да сменя крачката, защото децата винаги могат да ти поднесат неочаквана ситуация. И да приемам това за съвсем нормално.

Имах щастието в живота ми да има още един голям учител.

Когато започнах работа, се срещнах с театралния режисьор и педагог проф. Снежина Танковска, която първо ми беше пряк ръководител, но скоро ми стана близка приятелка чак до кончината ѝ. Нея смятам за своя истински ментор. От нея си „взех“ мотото, което най-добре описва стратегията ми към живота –

човешките усилия имат смисъл.

– А как се озовахте в индологията, след като толкова сте обичали химията и математиката?

– Не съм недоволна от начина, по който се разви животът ми. Но това е моментът, в който мога да кажа – бих била щастлива, ако тогава, когато завършвах гимназия, съществуваше институцията „училищни съветници“. И те да изслушват един млад човек. Да чуят многото и различни области, от които се интересува – нещо съвсем естествено за тази възраст. Да се опитат да разберат какво точно иска зрелостникът.

Аз през цялото това време се интересувах и от театър. И всъщност исках да уча африканистика, бях влюбена в този континент, откакто се прибрахме. Не кандидатствах химия, макар че исках да се занимавам с органична химия, да работя в лаборатория за органичен синтез – ни повече, ни по-малко. Дори отидох при госпожа Стоева, за да ме подготви. Тя каза, че не може да го направи, но ме прати при неин колега. Тогава реших, че не вярва в мен. А тя е действала от етични съображения, че не е редно да ми дава уроци, след като ми преподава в училище. Точно тук е мястото на училищния съветник.

Такива няма и досега в образователната система. Има нужда от място, където един млад човек да разговаря с някого, но не с родителите. След години осъзнах, че всичките тези колебания всъщност са прикривали дълбоко стаеното у мен желание да бъда лекар, за което не съм и подозирала.

Баща ми казваше, че лекар се става не по образование, а по призвание. И аз сякаш очаквах това призвание да се материализира по някакъв начин, едва ли не да се появи отнякъде и да каже:

„Ти си родена за лекар“.

Но нищо подобно не се случи. Имаше една ситуация, в която разбрах, че винаги тайно от себе си съм искала да стана лекар. Споделих го с него, на което той отвърна:

„Да, ти щеше да бъдеш много добра, защото…“. Не помня какво точно изтъкна от моите качества.

Тогава го попитах: „Защо не ме посъветва да запиша медицина?“. А той контрира: „А ти щеше ли да ме послушаш?“.

И това е точно така. Децата в повечето случаи не слушат родителите си. Затова е необходимо да има някой като

училищния съветник, който е равно отдалечен от родителите и от младите хора,

както и от професиите, за да не са пристрастни. И да се опита да разбере кое ще е най-доброто решение за даден млад човек. Но не за да го съветва, а за да му даде шанс сам да си зададе въпросите.

– Да се върнем на индологията. Какво ви даде тя?

– О, страшно много. Тя ми даде освен удоволствието да учиш езици, и разбирането за междукултурното общуване. Даде ми още по-голямо разбиране за многообразието на света и колко е необходимо да имаш гъвкавостта, а не предварително предопределени нагласи какъв трябва да бъде светът.

Няма да забравя никога, когато стана въпрос в една от лекциите ни, че и

двете крайности – тъмна Индия и романтична Индия, не са правилни.

Тя просто е различно място, без това да е някаква оценка – нито е по-добра, нито е по-лоша. Просто е друга.

Даде ми голямо културологично богатство – остойностяването на различните културни реалии. И също така, понеже програмата на специалността е много богата на сравнителни дисциплини, възможността да сравняваш религиозни системи, културни процеси и историческо развитие, герои и митове.

– Накъде поехте след завършване на университета?

– Веднага след завършването си, вече бях поизгледала децата си, те ходеха на градини, започнах работа в международния отдел на НАТФИЗ, отговарях за научното сътрудничество. Там работих 9 години. Обожавах тази си работа.

На третата година, откакто работех в НАТФИЗ, вече се познавах с някои от студентите и един от тях – Борислав Петранов, ме запозна с ръководството на „Театър 199“. Те взеха за първи път мой превод на „Смъртта и момичето“ на Ариел Дорфман и

поеха огромен риск, защото не ме познаваха като преводач.

В представлението участваха Цветана Манева, Стефан Данаилов и Антони Генов. Така започна всичко. Дотогава бях превеждала пиеси за себе си, никой не беше ги виждал.

Покойният Валентин Стойчев, чието име носи сега „Театър 199“, повярва в мен и се получиха страхотни неща. Почти всички пиеси, които съм превела, а те са над 75, са поставяни. Превеждала съм и от български на английски за международни конкурси и за някои международни постановки на български автори и много се гордея с това. Превеждала съм и много наши радиопиеси.

– През изминалия сезон имаше премиера на пиеса, на която сте преводач, с малко странното заглавие – „Докато смъртта ме раздели“.

– Да, заглавието на пиесата на американския драматург Дъг Райт, която има награда „Пулицър“, е много сложно. На режисьора Стайко Мурджев му хрумна този вариант. Пиесата е изключително интересна, по действителен случай. Режисьор на моноспектакъла, който се играе на сцена „Дерида“, е Надя Панчева. Актьорът Димитър Ангелов получи номинация за „Икар“ за дебют.

– А как се появи науката в живота ви?

– Формално погледнато, през 2003 г. Тогава работех в Британския съвет, бях мениджър публични комуникации и правех обратното на това, с което се занимавах в НАТФИЗ. Там свързвах Театралната академия с международни институции, а попаднах в международна организация като Британския съвет, която искаше да осъществява контакти тук, в България. 22 години се занимавах с това.

През 2003 г. се появи доклад на британски учен, в който се казваше, че недостатъчно се прави от Британския съвет по света за британската наука. А пък британското министерството за иновациите и науката финансира частично дейността на Британския съвет. Колегите от Лондон казаха – нека видим какво може да направим за науката по света.

В България поръчахме доклад, за да открием къде има възможности. Една от областите беше

комуникация на науката – връзката между науката, обществеността и медиите.

Никой от колегите ми не беше се занимавал с наука и възложиха тази работа на мен. Така започна всичко.

Първото, което направихме, бе да отбележим 50-годишнината от откритието на двоичната структура на ДНК спиралата с една 2,5-метрова лего конструкция на спиралата в Халите. Тогава си дадох сметка колко много комуникация е необходима на науката. Запалих се страхотно заради интересните истории, на които попадах, заради искрите в очите на учените, когато говорят за своята работа.

Видях конкурса „Лаборатория за слава – Fame lab“ във Великобритания. Поисках да го има и в България и не само – направихме го и в 9 страни извън Великобритания. Бях мениджър на този проект. Оттогава не съм спирала да се занимавам с комуникация на науката. Покрай Fame lab се зароди и Софийският фестивал на науката, който и тази година премина при голям интерес.

– Участвахте в последната експедиция до Антарктида. С какво ви привлече тази дестинация?

– Тази година успях да бъда част от най-вълнуващото приключение в живота си до момента – 32-рата българска антарктическа експедиция. Имах невероятния шанс проф. Христо Пимпирев и Българският център за полярни изследвания да одобрят моя проект, който имаше за цел да представи професията учен пред младежка аудитория. Проекта нарекох „Картички от пощенски клон 1090“, защото всъщност много малко хора знаят, че на о. Ливингстън има българска земя, на която е и нашата база. И понеже има българска земя,

има и открит български пощенски клон.

Това е любопитен факт, който върви ръка за ръка с голямото постижение на България да бъде сред избраните по-малко от 40 държави, които са част от глобалния антарктически договор. Има и собствена база, където се извършва научна дейност, а от миналата година – и собствен изследователски кораб.

Предварително бях планирала да правя интервюта с учените. После разширих обхвата и говорих и с хора, които се занимават с логистика, участници в експедицията с други професии, които подкрепят работата на учените. Наука се прави в големи екипи и в тях няма само хора, които правят изследвания.

Имам 77 интервюта, включително с международни участници в експедицията.

Силно впечатление ми направи, че всички те, независимо за каква професия става въпрос, говореха по един или друг начин за три неща – че обичат професията си и са работили много, за да станат добри в нея. Имали са и имат големи мечти. Страхотно им харесва да работят в екип. Много е важно младите хора да чуват тези три послания, особено когато са на прага да решат накъде да поемат в живота. Да не се притесняват да мечтаят. И да разберат, че сам човек не може да стане професионалист. За това е необходим екип.