Проф. д-р Георги Вълчев, ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“: Битката на XXI век ще бъде за качествен човешки потенциал

– Проф. Вълчев, веднага след избирането Ви за ректор обявихте, че една от основните Ви цели е повишаване качеството на висшето образование. Какво може да се промени в досегашното ниво на обучение в Софийския университет, който е и най-рейтинговото висше училище у нас?

– Проблемът с качественото обучение е фундаментален в днешните сложни времена. От една страна, трябва да задоволяваме потребностите от различни специалисти в страната. От друга – да развиваме и приоритетни направления там, където има остър недостиг на студенти.

За да има качествено образование основният компонент, който развиваме, е научноизследователската дейност.

Тогава, когато преподавателите извършват такава дейност, те винаги могат да осъвременяват учебното съдържание, да запознават студентите с последните новости в развитието на науката. Така че връзката между научноизследователска дейност и качествено образование е непосредствена.

Имаме намерение да задълбочаваме развитието си като изследователски университет, за да поддържаме високо качество на образованието. За тази цел трябва да се промени методиката на финансиране на висшето образование. Към момента методиката, която започна да се прилага отдавна, е стопирана и не получаваме достатъчно средства, за да развиваме научноизследователския си капацитет. Една от посоките, в която ще вървим, съвместно със Съвета на ректорите и с държавните институции, е да изработим такъв модел, който да направи този тип обучение устойчиво.

На второ място,

трябва да търсим начини и средства да мотивираме повече студентите.

И тук има един голям проблем, който е свързан с ниските стипендии, които съществуват сега. На практика не можем да стимулираме добрите студенти да отделят повече време за учене, отколкото за работа.

Известно е, че повечето студенти днес учат и работят едновременно. От тази гледна точка ще водим разговори и ще настояваме да се промени системата на допълнително стимулиране на добрите студенти, за да могат те да увличат и останалите си колеги, които са превърнали работата си в приоритет преди обучението.

Необходимо е да възстановим идеята, че годините, които ще отдели един млад човек, за да добие висше образование в дадена област, трябва да бъдат ориентирани основно към учебната дейност, не толкова към допълнителната трудова заетост. Още повече, голяма част от тях работят неща, които нямат никаква връзка с обучението им. И това не им помага в професионално отношение. Те трябва да разберат, че никой повече в живота им няма да им даде тези години. Това е другата посока, в която ще работим.

Разбира се, опитваме се, за да вдигнем качеството, да създаваме и допълнителен тип програми в различните факултети, насочени към това да компенсират дефицитите, с които студентите идват от средното образование.

Кризисни са първите 1 – 2 години от тяхното обучение. Немалко студенти се демотивират, напускат университета.

Затова ще насърчаваме всички подобни програми, за да могат студентите допълнително да получават и методическа помощ, и базова подготовка, и да останат в тези специалности.

На трето място, когато говорим за качество – това съм го казвал публично много пъти, необходими са много повече инвестиции в капиталовите разходи на висшите училища, за да може да предложим благоприятна среда, в която младите хора да се чувстват уютно. И да започнат да гледат на университетите, на Софийския университет като на свой втори дом.

В XXI век, ако не влагаме достатъчно инвестиции, няма как да привличаме и задържаме млади хора. Това по принцип е най-големият проблем, когато те пътуват по програмата „Еразъм“ и сравняват материалната база в партньорските университети с тази в българските. Надявам се в следващите години това да бъде променено като национална политика,

да дойдат много повече инвестиции за капиталови разходи,

за цялостно реновиране на базите, с които разполагаме. Така ще може да създадем среда със съвременни модерни споделени пространства, където младите хора да получават допълнителен стимул да наблягат върху учебния процес.

– С какво можем да ги задържим в България?

– Идеята за някакви мерки, които едва ли не насилствено да ги задържат тук, не е добра. Това, което правим, е да им предложим съвременни програми, адекватни на международното ниво. За тази цел създаваме партньорски отношения с европейски университети, а и с такива извън ЕС. Това ще позволява нашите студенти още по време на следването си да могат през „Еразъм“ и други програми за обмен, да прекарат известно време в чуждите висши училища. Така ще имат възможност за сравнение, за реален избор.

Защото твърдя, че

образованието, което получават в България, отговаря на средноевропейските стандарти, а в някои отношения дори ги надхвърля.

То с нищо не е по-лошо от повечето университети в Европа. И когато имат възможност да сравняват, изборът ще бъде вече техен, осъзнат и ще бъдат мотивирани да се реализират в собствената си страна. Преминавайки през много кризи по време на прехода, младите постепенно ще проумеят, че всяка криза освен проблемите, които създава, поражда и много възможности.

Битката на XXI ще бъде за качествен човешки потенциал. И ако дадем възможност на тези млади хора за професионална реализация в България, мисля, че голяма част от тях ще изберат този път. Отивайки навън, те виждат колко по-трудно може да стане това, защото човек влиза в друга добре структурирана социална среда, няма подкрепата на общността или я получава трудно. Това са неща, които те осъзнават, пътувайки по света. Затова ще ги стимулираме да пътуват, да сравняват, да правят реален избор и да виждат възможностите, които се разкриват пред тях и в собствената им страна.

– Тези дни от Министерския съвет дойде предложението таксите за държавна поръчка в държавните висши училища да отпаднат. Какъв е Вашият коментар?

– Няма нищо лошо достъпът до висше образование в чисто социален смисъл да бъде разширен. Въпросът е, че подобен тип стъпки трябва предварително много добре да бъдат обсъдени с академичната колегия, да се видят плюсовете и минусите. Да се погледнат като елемент от цялостната промяна на системата за финансиране, а не като еднократен акт.

В случая това беше направено без предварително обсъждане и внесе много смут в системата. Нека да видим как ще премине общественото обсъждане, до какъв резултат ще се стигне. Бихме приветствали всякакъв вид стимули, които ще подпомогнат студентите финансово. Но дали това е правилната стъпка, не съм сигурен.

– Какво следва да се промени във финансирането на висшите училища с оглед качеството на образование в тях?

– Първо, трябва да се променят коефициентите за професионалните направления и те да бъдат съобразени с реалните системи, измерващи качеството на образование. Имаме Рейтингова система на висшите училища, която е независима. Тя оценява обучението в различните направления във висшите училища. И тук сме безапелационен лидер.

Но съществуват и университети с традиции в тесни научни полета, които имат своите достойнства, своето място. За съжаление, през последните години заради модела „парите следват студента“ се допусна екстензивно разрастване на висшите училища. Те бяха принудени да предлагат направления, в които нямат традиции и трудно могат да изградят такива в кратки срокове.

Според мен това трябва да бъде преосмислено. И да бъдат намерени силните страни на всяко висше училище, за да можем, допълвайки се едни други, да предложим качествено образование във всички направления. В този смисъл, трябва много по-добър диалог и в Съвета на ректорите, в контактите между висшите училища. Мисля, че колегията е узряла и в следващите години това ще се случи.

– Вашият коментар относно днешната система за акредитация на висшите училища?

– Това е болен проблем. Ние се опитваме да влезем в стандартите и съществуващите структури в ЕС, като част от общото европейско образователно пространство. За съжаление, непрекъснато има промяна на критерии, смяна на тежестите на различните критерии за акредитацията. Много често почти всички получават много високи оценки за направления, където очевидно някои висши училища нямат такъв потенциал.

В момента има ново ръководство на Националната агенция за оценяване и акредитация и ще видим дали ще можем да изработим такива критерии, които реално да оценяват капацитета и качеството на образованието, което се предлага.

Не съм голям оптимист, защото съм свидетел през годините, че въпреки многобройните промени сериозен напредък няма.

– Каква е позицията Ви относно окрупняване на висшите училища в страната?

– Окрупняването, само по себе си, не води до нищо. Ако имаме заложени ясни крайни цели, те са обсъдени и сме убедени в предлаганата промяна, в подобно окрупняване няма нищо страшно. Лошото е, че когато се лансира подобна идея, без да е ясно формулирано до какво ще доведе такава мярка, това обикновено води до съпротива дори идеята да е смислена. Това е голям проблем – когато нещата не са обсъдени с академичната общност.

На този етап не виждам смисъл в подобно окрупняване. Говореше се сходни университети да се обединяват. Как си представяте например медицинските университети да се окрупнят? Та те са мегаструктури и сега. Недоумявам всъщност каква е целта на окрупняването, какво ще получим като краен резултат.

– Одобрявате ли обвързването на възнагражденията на академичния състав в държавните висши училища със средната заплата в страната?

– Това е сложен въпрос. На този етап идеята е добра, но има и други пътища за решаване на въпроса с възнагражденията на преподавателския състав, чийто труд е сериозно недооценен. В един публичен сектор трябва да има някаква подреденост. Когато подреждаме системата на образование в България, трябва да има съпоставимост в различните ѝ степени и ако подобен подход вече се прилага в предходните нива, то изглежда напълно логично той да се приложи и в сферата на висшето образование.

Към момента виждаме – и никой не е против това, доста сериозни завишавания на заплатите в долните степени на образователната ни система. Това трябва да продължи да се случва, ако искаме да привличаме качествени учители. Но ако не бъде променен досегашният подход за обвързване със средната заплата само на най-ниската академична длъжност, разликите със следващите ще станат символични и това ще изкриви системата на възнагражденията в академичната сфера.

От една страна,

обвързването на асистентската заплата със средната заплата в страната би стимулирало младите хора да избират академичното поприще.

От друга страна обаче, ако нямаме необходимите средства и сега съществуващата система не гарантира, че ще можем да увеличаваме заплатите и на колегите, които са се хабилитирали и защитили малки или големи докторати, ако нямаме достатъчно средства да увеличаваме заплатите и на администрацията в университета, на специалистите с висше образование, на колегите, които работят в библиотеката – а Софийският университет притежава втората по фонд библиотека в страната, с множество филиали в различните ни кампуси, това е огромен проблем.

Като замисъл не е лошо, но трябва да бъде обвързано с цялостното финансиране на заплащането на колегията, която работи в университета. Голям университет като нашия е сложен организъм и в него всеки трябва да се чувства признат относно заплащането на неговия труд. Сега се говори единствено и само за преподавателския труд. Това не е правилно и би трябвало да се промени цялостният модел на финансиране.

– Какво предстои относно участието на Софийския университет в европейските изследователски и академични мрежи?

– В момента изграждаме такъв тип университетски алианси, създаваме контакти. Разбира се, тук би трябвало да извървим дълъг път на промяна на нормативна уредба, защото това засяга издаването на различен тип дипломи, каквито не сме издавали досега. Необходимо е и уточняване на финансовите отношения с партньорските университети. Това ще предизвика промяна и в учебните програми, те трябва да се координират по някакъв начин. Но ние сме готови да извървим този път, за да станем интегрална част от европейското образователно пространство.

Дори смея да твърдя, че

изпреварваме процесите, така както се залагат като политики в момента

– защото знаем, че това е правилният път и ще полагаме всички възможни усилия това да бъде направено със сегашните ни ресурси. Влизайки в един български университет, младите хора трябва да се почувстват, че са равнопоставени със своите връстници от Европа.

– Над 30 години се говори за реформи във висшето образование, но не спират и критиките, предимно от страна на работодателите, че няма подготвени млади специалисти. Какво трябва да се случи, за да се промени това?

– Мисля, че работодателите имат леко изкривена представа за това с каква подготовка трябва да излиза един млад човек от университета. Това предполага много по-активна диалогична форма на контакти между висшите училища и работодателските организации.

Имаме и една основна дилема. Дали трябва да подготвяме изключително тясно профилирани специалисти, които могат да обслужват конкретни системи за нуждите на работодателите – т.е. да ги превърнем донякъде в занаятчии. Или трябва да готвим хора, които освен конкретното познание да имат и малко по-широка подготовка. Защото тази степен на висше образование означава най-вече, че всеки, който нормално извърви този път, вече има знанията, уменията да се справя самостоятелно с развиващото се познание. Излизайки от системата на висшето образование, човек да бъде уверен, че може самостоятелно да търси пътя напред.

Разбира се, че

трябва да наблегнем и на развиването на тези меки умения – да ръководиш хора, да можеш да се вписваш в екипи,

да напипваш важните проблеми. Това не са конкретни технически знания и умения.

Аз съм за активизиране на диалога с работодателските организации, за изясняване на това какви са техните очаквания. Времето винаги е показвало, че когато има добронамерен диалог, се намират най-верните решения. Ако стоим от двете страни на барикадата и повтаряме едни и същи мантри, нещата няма да се случат. Рецептата за решаване на този проблем е диалогът.

– Актуален ли е въпросът за широк „вход“ и тесен „изход“ в системата на висшето образование?

– Това е въпрос на философия. При намаляващ демографски потенциал широкият вход не е проблем. Но ако не получаваме подготвени от предходните степени млади хора, това ще доведе до масово отпадане на студенти. Защото, ако гоним качество, не би трябвало да правим компромиси при тяхното оценяване и подготовка. Този принцип отдавна е въведен и в други страни.

Мисля, че на този етап той може да работи, защото заради екстензивното развитие в момента едва запълваме на 50% капацитета на висшите училища в България. Още повече че броят на студентите намалява и заради промяната в долната степен на образование, където се дава възможност да учат до X клас.

– Как развивате партньорства със средното образование и доколко това е важно?

– Това е изключително важно. И Софийският университет води такива политики. Непрекъснато търсим срещи с колегите от средното образование, подкрепяме ги. Предлагаме много програми за допълнителна квалификация, за кариерното израстване на колегите. Организираме срещи с млади хора, показваме какво им предлагаме. Осъществяваме педагогически стажове на студентите ни при колеги в предходните степени на образователната ни система.

Законът ни позволява да асоциираме до шест училища. Традиционни са отношенията ни с Националната природо-математическа гимназия, с Националната гимназия за древни езици и култури. Наскоро подписахме договор с Професионалната гимназия по компютърно програмиране и иновации в Бургас, която получи статут на асоциирано училище.

Това не означава, че ще прекъснем диалога с останалите училища в страната. Ще се опитаме това да стане неотменна част от дейността ни като университет. Ако не установим добри връзки с колегите от средното образование, няма да постигнем добри резултати в обучението на студентите.

– Ощетени ли са по някакъв начин хуманитарните науки, чието присъствие в международните бази данни, като че ли е по-малко от това на природните науки?

– Да, съществува такова напрежение. В световен мащаб през последните години много повече средства се заделят за фундаментални и приложни изследвания в областта на природните науки, за по-пряка връзка между технологии и бизнес. Това е световна тенденция, която се отразява и в България.

Щедро финансиране – и в това няма нищо лошо, не искам да бъда разбран неправилно, се заделя повече за природните науки, отколкото за социалните и хуманитарните. Знанието обаче е едно.

Днес имаме такъв бурен темп на развитие на технологиите, които буквално променят поведението ни като индивиди, като социални групи, като общество. Но на практика технологиите колкото могат да бъдат полезни, толкова могат да пораждат и проблеми. Това е доказано исторически.

Така че трябва да се възстанови този баланс на стимулите за изследвания и в социалните и хуманитарните науки, защото през тях можем да предугаждаме тези процеси, които пораждат негативни явления, да търсим начини да се справяме с тях, и да възстановим идеята за целостта на знанието.

ВИЗИТКА:

Проф. Георги Вълчев е завършил Софийския университет, магистър по история с втора специалност философия. През 1998 г. получава образователната и научна степен „доктор“. От декември 2015 г. до ноември 2023 г. е заместник-ректор по учебната дейност – докторанти и продължаващо обучение. През ноември 2023 г. е избран за ректор на Софийския университет.

Професионалната му кариера започва в администрацията на Община Стара Загора, където работи последователно като специалист, главен експерт и директор на дирекция „Образование и култура“. От 2010 г. е доцент в катедра „История и теория на културата“ на Философския факултет и неин ръководител два последователни мандата. През 2023 г. е избран за професор. Член е на Съюза на учените, на „Алианс Франсез“, Общобългарския комитет „Васил Левски“ и на Националния форум „Културно наследство“. Автор е няколко монографии и на множество научни публикации, съставител и редактор на научни сборници и книги.