Илиана Раева пред „Аз-буки“: Загубите са били моят най-сериозен трамплин за развитие

Тя е „златното момиче“, което с благодарност връща научените уроци и създава нови поколения „златни момичета“. От първите тренировки в залата на „Герена“ до най-високите върхове в художествената гимнастика, Илиана Раева изкачва стълбицата на успеха, вярвайки че високият дух е най-верният съюзник на всеки спортист.

„Диамантената българка“, така я нарича в. „Таймс“ по време на световното първенство в Лондон през 1979 г., когато за първи път в историята на художествената гимнастика след бурен протест на английската публика съдиите повишават оценката ѝ за нейното безупречно, но ощетено от тях съчетание с бухалки, което ѝ носи златен медал.

Отдадена на любимия спорт, през 1993 г. Илиана Раева продължава професионалната си кариера с амбиции и усилия, инвестирани в създадения от нея Клуб по художествена гимнастика „Илиана“. От 2007 до 2012 г. тя е главен треньор на националния ни отбор, който под нейно ръководство завоюва множество престижни титли и отличия от световни първенства, Гран при турнири и международни състезания. От 2012 г. Илиана Раева е начело на Българската федерация по художествена гимнастика, а поредното изпитание за нашите талантливи момичета предстои – Летните олимпийски игри в Париж.

От бляскавата сцена на „Денсинг старс“ като компетентно жури до умението на треньора да подготви гимнастичките за грандиозните спортни спектакли по пътя им към върха, Илиана Раева в откровен разговор за в. „Аз-буки“.

– Г-жо Раева, кой за първи път ви посвети в магията на художествената гимнастика и даде посока на бъдещото ви призвание?

– Към художествената гимнастика ме упъти моят баща, който ме записа в „Левски“ на „Герена“. Първата ми треньорка беше Златка Бончева, която още след първата ни среща е споделила на татко, че съм голям талант и че трябва да се занимавам с този спорт.

Тя ми даде най-важното, пося „семенцето“,

накара ме да обикна художествената гимнастика, показа ми тайните ѝ – колко красива може да бъде, колко увлекателна. Шест години тренирах при нея – по това време дори станах шампионка на България. Учеше ни на невероятни неща – от позиция на опита, който имам, смятам, че навремето тя е използвала сугестопедията като метод. Казвам го съвсем сериозно, защото спортът ни е колкото красив, толкова и жесток, защото трябва да развиваш качества, които понякога предизвикват силна физическа болка, а Златка Бончева ни караше да правим всичко под формата на игри. Така по никакъв начин не усещахме огромните усилия – да направим силна мускулатура, да станем гъвкави, да развием страхотна координация, да сме много музикални, да сме отскокливи, бързи.

Нашата треньорка ни караше да разговарям с уредите, казваше ни, че

уредът е част от нашето тяло;

че е жив предмет, че усеща; че се сърди, когато го изпускаме. Много иновативен за времето си и интересен подход, който наистина вярвам, че е част от методиката на проф. Лозанов.

Преди състезание, спомням си, че всички момичета отивахме в Борисовата градина, сядахме на пейки в сърцето на парка, а Златка Бончева караше всяка от нас да изиграе малък етюд – да разговаря с някое цветенце, с пиленце в гората, с дърветата. Казваше ни, че отивайки на състезание, в залата ще бъдем главните героини на пиесата, ще играем пред всички зрители и това ще бъде един истински спектакъл. Много години минаха, когато вече печелехме при Нешка Робева, но у нас винаги остана усещането, че сме актриси на терена, и липсваше онзи ужас от предстоящото състезание.

– Какви качества изградихте благодарение на своите треньори и какво дължите на своя характер?

– Двете неща вървят ръка за ръка. Нашите треньори ни научиха на най-важните неща в спорта – трудолюбието, силната воля, себеотрицанието, овладяването на страха, на сетивата.

И още – да се научиш да поздравяваш по-силния от теб; да растеш, признавайки, че има по-силен от теб – едно много специално качество.

Спортът е единствената социална сфера, в която се налага да подадеш ръка, да поздравиш първия и втория и тогава да се качиш на третото стъпало – което е изключително възпитателно. Смятам, че ние

имахме изключителни треньори, които бяха още и невероятни педагози, дори психолози.

Първо ни учеха да играем, да развиваме определени качества, а след това ни учеха и да се състезаваме. Спортът развива съзнанието ти в много ранна възраст и изгражда едно специално отношение към страната ти. При нас думата Родина изобщо няма онова високопарно значение, което носи патриотизмът. При спортистите тя присъства в най-чистия си, истински вид и това усещане го носиш до края на живота си. Защото, когато се качиш на стълбичката и свирят българския химн, знаеш че в момента представляваш цялата си страна, че си номер едно в целия свят – това е нещо неописуемо, в което възпитава спортът.

Генът обаче също има значение.

И ако ти не си докоснат, ако нямаш необходимите качества за съответния спорт, колкото и да те възпитават и да те учат, няма да успееш. Смятам, че при мен лично нещата са в хармония – 50 на 50. Мисля, че колкото дължа на треньорите си, толкова дължа и на самата себе си.

– Кое лично качество считате за своето най-силно оръжие?

– Трудно е да се отговори, в различни ситуации се е изисквало различни мои качества да излязат на преден план. Може би смелостта, както и любовта към нещата, които правя.

Хвърлям се с много голямо сърце във всичко,

с което се захвана, и именно на сърцето си отдавам много голям процент от онова, което съм постигнала.

– Победата или поражението е по-добрият учител?

– Поражението, разбира се. Това е катарзисът, израстването. Няма по-велико нещо от поражението, от загубата. Стига да имаш капацитета да го осъзнаеш, защото една загуба може да сломи човека.

Загубите са били моят най-сериозен трамплин за развитие.

– Превърнахте ли се в треньора, който сте мечтали да имате? Какъв е вашият личен подход, към какво се стремите в треньорската си работа?

– В треньорската си работа винаги съм се стремяла да запаля момичетата да харесват страшно много това, което правят. Да са отдадени, да усетят величието на ежедневното себеотрицание и труд. Умението да овладеят телата си, когато са най-уморени, да покажат силата на характера си, да продължат и да почувстват какво величие носят у себе си, каква воля и дух – това за мен е било най-важно да предам на момичетата. За да постигнеш всичко това,

най-ценен е трудът в залата.

От друга страна, никога не съм се стремяла да бъда като някого от треньорите си. Използвала съм знанията, които имам благодарение на тях, и винаги съм знаела, че нося у себе си лични силни качества, които трябва да предавам на момичета.

– Какво ви даде „Денсинг старс“?

– „Денсинг старс“ е най-позитивният и емоционален формат в българския ефир, в който властват красотата, дисциплината и професионализмът. В първия сезон бях участник, а от втория съм част от журито. На „съдийската скамейка“ в танцовото шоу

винаги се стремя да бъда строга, но справедлива.

Виждам колко труд полагат звездите, за да овладеят сложната хореография, да постигнат синхрон, да се слеят с музиката и да предадат емоциите си на публиката. Разучаването на различните танци изисква извънредни усилия и често е съпроводено с травми, които остават скрити за зрителите. Въпреки това участниците работят на максимума на възможностите си.

– Имате ли свои книги учители и кои са те?

– Разбира се, от дълги години безкрайно много се интересувам от теология и теософия, един самоук теософ съм. Имам различни любими книги – в областта на менталното израстване, както и на физическото, защото за мен

тялото, душата, духът, умът и сърцето са неразривно свързани.

Така, както трябва да се грижим за ерудицията си и да развиваме качествата си като човешки същества, по същия начин трябва да се грижим и за тялото си, защото то е храм на всичко споменато. За мен е абсолютно неприемливо твърдението, че начинът, по който изглеждаш, е без значение – твоята физика показва интелекта ти.

В контекста на въпроса, една от любимите ми книги е „Изворът“ на Айн Ранд. Защото там има описание на човешките типажи и нещо много интересно – егото, издигнато в култ. Егото, което ние пренебрегваме и отричаме, но което всъщност е двигателят на всички най-велики постижения на човешкото същество. Това его, което ти дава силата и самочувствието да искаш, да се стремиш, да можеш, да вярваш, да бъдеш смел.

– Може ли според вас човек сам на себе си да бъде учител?

– Естествено, че може.

Грешките, които допускаш, са истинско училище.

Аз съм имала такива грандомански цели, че първо съм се хвърляла в окото на бурята, а после съм започвала да се боря с огромните препятствия, през които е трябвало да премина, за да постигна целта си.

В един момент осъзнавам, че съм се надценила, но понеже връщане назад няма, е трябвало да трансформирам много свои лични качества, за да успея.

Истината е, че

никой нищо не може да постигне сам – работиш с хора.

А да работиш с хор,а е огромно изкуство. За да си добър в него, първо трябва да работиш със себе си и своите недостатъци. Моят житейски път е една сурова школа, най-сурова за мен самата.

– Наградата, която цените най-силно?

– Смятам, че получих голям шанс в живота си, една страхотна награда от Бога – да избера път, който осмисли съществуването ми. Не толкова като реализация, колкото като развитие, израстване и промяна.

Промяна е най-важната дума.

Моето семейство, съпругът ми, децата ми – те са най-голямата ми награда.

Свързани статии:

Карен Алексанян, създател на Двора на кирилицата: За мен най-благородна е учителската професия Кодове на езика Науката от първо лице Гордите българчета от Силистра