Д-р Андреас Шлайхер, директор на дирекция „Образование и умения“ на ОИСР: Изпълнението на задачи и ученето вече не са едно и също нещо

Андреас Шлайхер е инициатор и ръководител на програмата за международно оценяване на учениците PISA и участва в множество инициативи, свързани с иновации и трансформации в образователните политики и практики. Под негово ръководство акцентът в изследванията преминава от инструктаж на теоретични знания към оценка на функционалната грамотност, която служи за основа за национални учебни реформи. Подход, който се фокусира върху способността на учениците да прилагат наученото в практиката.

Д-р Шлайхер изучава физика в Германия и придобива диплома по математика и статистика в Австралия. Носител е на множество отличия и е почетен професор на Университета в Хайделберг.

 

– Д-р Шлайхер, преди две години оценихте положително посоката на новата рамка на учебните програми в България. Но в същото време отбелязахте, че сте привърженик на бърза и пълна промяна на образователния модел, а не на бавни подобрения. Още ли смятате, че подобна задача е възможна?

– В днешно време обществата ни се променят светкавично бързо. Изкуственият интелект изисква съвършено нови способности. Пропастта между това, от което се нуждаят обществото и икономиката, и това, което осигурява образованието, вероятно ще се увеличава. Така че, да, абсолютно – мисля, че се нуждаем не просто от постепенни промени, а от истинска трансформация на резултатите, които получаваме.

– Как бихте оценили напредъка на страната? У нас експерти в сектора казват, че промените често остават на равнище документ.

– Основите за реформи вече са положени в България и смятам, че е важно да имаме добра концептуална основа, да имаме подходящи учебни програми. Но тези промени трябва да се задвижат, а това е доста по-различна задача – преминаването от идея към нейното приложение.

Тук вече говорим за промяна на начина на мислене на учителите в класните стаи, на администрацията, което е много по-трудно. Това, струва ми се, тепърва предстои. И смятам, че е необходима фундаментална промяна, която не може да се осъществи, ако просто се инструктират хората какво да правят.

Разбира се, кажеш ли на някого какво да направи, той ще го направи, но не е в това въпросът. Ако искаме да изградим увереността, че учителите разбират какво е компетентност, а не че просто нещо преподават, това изисква значителна трансформация в начина на мислене.

– Всъщност колко смели трябва да бъдем в промените? Особено като имаме предвид резултатите от предходното издание на PISA, които показаха, че българските ученици имат сериозен проблем с функционалната грамотност – това предизвика доста полемики и предложения за промени в нашата образователна система.

– Концепцията за това какво е грамотност, съществено се променя. Смятам, че това е основното предизвикателство. В миналото грамотността е била свързана с обработката на писмена информация. Днес вече е свързана с разбиране на прочетеното, разграничаване на факт от мнение, ориентиране в неясни моменти.

И според мен това е съвсем нова група концепции, които изискват радикална промяна в начина, по който преподаваме. Младите хора трябва да вземат живота си в ръце, да открият своята мотивация, да умеят да си поставят цели в образованието и да наблюдават собственото си развитие в този процес.

Вече не можем на час по лъжичка да ги учим на техниките на четене – наистина говорим за съвсем различен конструкт, който рязко отстъпва от начина, по който сме чели преди.

Ако в миналото сме се учили да четем, сега използваме четенето, за да учим през целия си живот.

– Резултатите от PISA показаха, че българските ученици се разсейват с телефоните си повече от други по света. Какъв е изходът според Вас? Пълна забрана на телефоните на територията на училището, както предлагат редица директори у нас, ограничения по време на часовете или по-скоро включване на телефоните и други технологии в учебния процес?

– Знаете ли, случаят е много интересен. Ако се вгледаме по-внимателно, става ясно, че България всъщност не е много силна, що се отнася до целенасочената употреба на технологии. Добре е учителите да имат ясна представа за начина, по който да ги прилагат, но не наблюдаваме много употреби на технологиите с педагогическо намерение.

Виждаме обаче, че учениците използват смартфоните си за собствени цели – по този показател България е на много висока позиция. Това не е добра комбинация. Това, което искаме да видим, е по-структурирано, целенасочено приложение на технологиите и по-малко деструктивни, персонални употреби.

Така че, може да се комбинират различни неща – от една страна, учителите могат да намерят по-добри приложения на технологиите, от друга – бихме могли да сме по-рестриктивни по отношение на телефоните в час.

България е специфичен случай. Ако направим сравнение със страни с близки стойности на употребата на технологии, да кажем с Дания – цифрите са подобни, но в Дания наблюдаваме почти обратната ситуация. Много структурирана, съзнателна употреба на технологии, силни ограничения за телефоните и учениците не се разсейват.

Това, което разсейва, не е дали учителят се възползва от някаква технология, а влизането в социалните мрежи и подобни неща – това е, което пречи.

– Как според Вас влияят социалните мрежи върху развитието на когнитивните способности на децата, респективно върху способността им да учат, да са част от учебния процес?

– Трябва да призная, не мисля, че социалните медии имат твърде много положителни ефекти. Всъщност смятам, че те са добър пример за това какво не трябва да правим при въвеждането на изкуствения интелект.

В някакъв смисъл може да се каже, че сме сгрешили със социалните мрежи. Те се превърнаха в стихия, която отвлича вниманието ни, понижава грамотността, прави ученето по-повърхностно и ни разсейва от истинското значение на нещата.

Мисля, че когато настъпи ИИ революцията, трябва да сме си научили урока и да използваме новата технология да разширяваме човешките възможности, а не да ги заменим. Тъй като, също както социалните мрежи, изкуственият интелект може да направи ученето много по-повърхностно, да ни накара да му делегираме когнитивните си процеси. Така ученето става по-удобно, но по-неефективно.

Мисля, че социалните мрежи вече са ни го показали. Междуличностните ни отношения са променени – имаме повече приятели във „Фейсбук“ и по-малко в реалния живот, а това не е добро или здравословно развитие.

– На много места по света вече се налагат ограничения и дори пълни забрани на социалните мрежи за деца под 15-годишна възраст. Мислите ли, че подобни мерки биха били ефективни?

– Да, Австралия е такъв пример, мисля, че и други страни обсъждат такива действия. Тук говорим за много важно измерение – кое за каква възраст е подходящо. Шестгодишно дете и шестнадесетгодишно дете могат да гледат един и същи екран, но ще се срещнат със съвсем различна реалност. Шестгодишните са научени безусловно да вярват на авторитетните фигури, иначе не биха оцелели, затова трябва да се уверим, че дадена технология е подходяща за възрастта им. Не бихте пуснали тригодишното си дете на магистралата сред колите, нали така – на него трябва да му се осигури по-безопасна среда.

Мисля, че един от начините за това може да са точно ограниченията на социалните мрежи. Същевременно обаче трябва да подготвим децата за дигиталния свят, така че трябва да намерим баланса между двете.

– Докъде според Вас трябва да се допускат родителите при формулирането на структурата и съдържанието на учебните програми и училищния живот?

– Сложен въпрос. Според мен учебните програми трябва внимателно да се проектират от хора, които са специалисти в това. Понякога, когато нещо се обсъжда твърде широко, се сблъскват различни интереси и крайният продукт невинаги съответства на предназначението си, така че трябва да внимаваме.

От една страна, добре е да се вслушваме в общественото мнение. Същевременно мисля, че програмите трябва да се създават въз основа на това, което знаем от науката, как ученето прогресира най-добре. Така че, да, до определена степен общественото мнение е важно за нас, за избора на посоката и на това какво да се включи като материал. Но има място и за експертното мнение, което да се увери, че крайният продукт служи най-добре на децата, а не на възрастните.

Много неща, които правим в образованието, са ориентирани към нуждите на възрастните, невинаги към нуждите на децата, а всъщност техните интереси са тези, които трябва да защитаваме.

– В България има множество професионални училища, но те често се смятат за пристан за ученици с не особено големи амбиции или умения. Как професионалното образование у нас да започне да се възприема като възможност за личностно и кариерно развитие?

– В света на изкуствения интелект не професионалното образование, а академичните институции са в по-голяма опасност. В професионалните училища често се учат именно нещата, важни днес: можеш ли да мислиш самостоятелно; можеш ли да работиш с истински хора, да се справяш с реални проблеми; умееш ли да възприемаш провала като възможност за развитие. Професионалното образование е изключително добро в изграждането на такива умения – то не би трябвало да е последен вариант за младите хора, а първо желание. Отправна точка, за да осъществим това, е да направим тези умения по-видими.

В момента в България единственият път към успеха е академичният изпит. Разбира се, в професионалните училища фокусът не е върху това, което значи, че тези ученици няма да се справят толкова добре на изпита, съответно обществото ги вижда като неуспели.

Смятам, че да се погрижим уменията, които професионалното образование развива, да са по-видими за обществото, е изключително важно за промяната на тази динамика и за мотивирането на повече млади хора да помислят за приложени умения.

Вярвам, че в бъдещето добрите места за учене ще са страхотни работни места, а страхотните места за работа ще станат добри пространства за учене.

Важно е също така местата за работа да станат по-активни участници в професионалното образование. Професионалните умения не виреят добре в академичните институции – най-добрите електротехници никога няма да станат преподаватели, защото искат да са електротехници. Затова трябва учениците да бъдат доведени на работното им място, световете на практиката и на обучението да са по-добре интегрирани.

Ако се направи това, смятам, че професионалното образование ще привлича повече хора, ще бъде по-престижно и ефективно.

– Като става дума за бизнеса и работното място, в последно време в България много се говори за природните науки и за STEM образованието. Бизнесът у нас е категоричен, че въвеждането на държавен зрелостен изпит по математика и на подобен вход в редица икономически и технически специалности е необходимо условие за промяна на нагласите към природните науки. Като човек на точните науки, споделяте ли подобна увереност?

– Да, можем да изтъкнем изпитите, но основната задача е природните науки да се направят интересни за младите хора. Фокусът не трябва да е само върху изпита, а и върху преживяването, което хората имат.

Ако учиш само за изпита, ще се справиш добре на него, но едва ли ще продължиш в сферата на точните науки. Ако навлезеш в нея, ще видиш, че това ти отваря житейски и кариерни възможности.

Природните науки не са просто ученето на физика или химия, математика – говорим за това да се научиш да мислиш като учен, да правиш експерименти, да работиш по реални проблеми от живота.

За мен това е по-важният отговор – един изпит може да повиши видимостта на тези умения, но отправна точка трябва да е да направим природните науки интересни за младите хора. И то още от началното образование. Знаете, най-важните решения за кариерата не се вземат, когато човек завършва училище, а когато тепърва започва, когато е малко дете – именно тогава може да се изгради такъв начин на мислене.

За мен природните науки не са важни просто защото такива кадри са полезни за бизнеса или индустрията. Те изграждат логическата основа, светогледа, които са ни нужни днес. Нашият свят е все по-поляризиран от различни идеи, идеологии, убеждения – трябват ни повече хора, които да мислят рационално.

И природните науки са отличен инструмент за изграждане на такива умения, дори да оставим настрана икономическата нужда от подобни кадри.

– Все по-често се чува, че в ерата на изкуствения интелект е по-важно да имаш културата и езиковите умения да поставяш адекватни задачи пред него, отколкото строго математически познания за тази технология. Какъв е Вашият коментар?

– Мисля, че съвременният свят вече не ни възнаграждава за това, което знаем – изкуственият интелект знае всичко. Възнаграждава ни за това, което можем да направим с това, което знаем.

Това е много важна промяна – не бива да се концентрираме върху репродукцията на знания, а върху уменията на учениците да разширяват тези знания и да ги подлагат на съмнение.

Природните науки са добър пример. Често ги преподаваме почти като религия – убеждаваме учениците в някаква научна теория, даваме им много задачи, за да се упражняват, и накрая проверяваме дали са запомнили отговора. Това няма нищо общо с природните науки.

Природните науки са свързани с търсене, със задаване на правилните въпроси, с тестването на хипотези, с изграждането на причинно-следствени връзки. Смятам, че тези умения са наистина важни в днешния свят.

Ако не разбираме идеята на един алгоритъм, ще се превърнем в негови роби. Ако задаването на въпроси води не към отговори, а към проблеми, значи живеем в труден за навигиране свят.

Важни са също така капацитетът и желанието за учене. Често наблюдаваме, че десетгодишните са ентусиазирани да научават нови неща, харесва им да общуват със света, но колкото повече време прекарват в училище, толкова по-малко интерес имат към ученето.

Нашите образователни системи са изключително концентрирани върху съгласието – карат учениците да се съгласяват с това, което учителят иска от тях да научат, вместо да насърчават любознателността. Мисля, че е много важно това да се промени.

– Споменахте, че според Вас изкуственият интелект трябва да се използва за подпомагане на образованието, не толкова за улесняването му. Има ли вече идеи за практически приложения на изкуствения интелект в образованието?

– Най-интересното откритие, което направихме във връзка с изкуствения интелект, е, че изпълнението на задачи и ученето вече не са едно и също нещо. Ако се върнем десет години назад, тогава да научиш как се върши нещо, винаги означаваше, че получаваш и някакво ново знание. Днес вече не е така.

Можем да напишем отлично есе с ChatGPT, без да научим каквото и да е, дори без да запомним какво пише в есето. Така че в определен смисъл изпълнението на задачи и ученето вече не означават едно и също. Това, което целим, е изкуственият интелект да подпомага ученето, не толкова изпълнението на задачи.

Това е важно условие – няма как да станеш спортна натура само с гледане на спорт, трябва да спортуваш. Същото е и с ученето – няма как да поумнееш, ако просто станеш по-добър в изпълнението на задачи. Ще поумнееш, ако вложиш енергия и усилия.

Моментът на откритие, на среща с нещо, което преди не сме знаели – това е моментът, в който мозъкът изгражда нови връзки. Ако изкуственият интелект може да подпомогне това – чудесно, ще научим нещо. Ако обаче го замени, всъщност ще изгубим част от способностите си. Това е истинската битка.

Сред най-големите „фабрични“ недостатъци на хората е това, че мозъкът ни е създаден да пести енергия – винаги сме склонни да се откажем от самостоятелността си за сметка на удобството.

Тук е големият риск за ученето – ако възложим мисловните си умения на ИИ, ще ги изгубим.

Всъщност, ако погледнем най-успешните образователни системи, те използват ИИ предимно за анализ на данни – как да помогнат на учениците да учат по-добре, на учителите – да преподават по-добре, на училищата – да са по-ефективни. Не го използват като инструмент при самото преподаване на информация.

– Споменахте нуждата от умението да се разграничават факт от мнение, истина от неистина. Би могло да се спори, че религията и моралът могат да подпомогнат различаването между правилно и грешно – смятате ли, че в такъв случай религията има място в образователната система, каквото предложение се обсъжда у нас?

– Важният момент е да станем по-добри в моралната преценка – да умеем да взимаме етични решения, когато ни свършат данните. Това е от изключителна важност днес.

Разликата между хората и изкуствения интелект е в това, че ние разграничаваме правилно от грешно, истина от неистина. И подобряването на тези умения е много важно, независимо кой учебен предмет използваме за целта.

Религията би могла да е подходящо средство, но може да има и други – различните науки например или дори история. Необходимо е нещо повече от простото предаване на информация – младите хора трябва да умеят да преценяват тази информация, да се ориентират при сблъсък на идеи и интереси.

– Нека се върнем към PISA за малко. Вероятно Вие сте един от хората, които най-отблизо следят как образователните системи по света се променят и адаптират към новите предизвикателства – какво очаквате да покажат резултатите от PISA 2025, които ще бъдат обявени в края на тази година?

– По план резултатите би трябвало да излязат на 8 септември. Все още не сме обработили данните, но най-много ме притеснява модулът за грамотност – заради начина, по който боравим с информация. Най-вече говорим за младите хора, за ефекта на социалните медии, за безсъзнателното възприемане на информация, без тя да се постави под въпрос.

От резултатите на предишно изследване PISA вече видяхме, че учениците, които се справят най-добре на модула за дигитална грамотност, са тези, които четат по-дълги книги. Звучи противоречиво, нали – да ставаш по-добър в дигиталната грамотност, тъй като четеш по един много традиционен начин. Но това са уменията за четене, които трябва да насърчаваме – учениците да могат да боравят със сложна информация, да обмислят различни наративи, да изграждат съставни умствени модели на данни…

В момента рискуваме да изгубим тези умения, това е, което най-много ме притеснява. Но все още не разполагаме с резултатите.

– Имате ли някакви прогнози, например за това в кои държави образователните системи се справят с тези промени най-добре?

– Миналото винаги е най-добрият показател за бъдещето. Ако се обърнем към страните в Източна Азия, те преминаха през пандемията почти без щети, тъй като забелязаха проблемите и бързо намериха инструменти да се справят с тях. Така че имаме причини да очакваме, че са в добра позиция за бъдещо развитие.

Виждаме, че образованието е високо почитано в тези общества. Те добре инвестират ресурсите си на местата, където това ще повлияе най-много, разполагат най-добрите учители, така че да преподават на най-трудните ученици… Това са все неща, които ни помагат да подобряваме образованието.

– Какво е състоянието на глобалния диалог за образованието? Има ли консенсус за основните промени, които са необходими в него?

– Трудно е да се каже. В някои страни да, в други – не. Погледнато общо, съществува тревогата, че образованието е изгубило ролята, която преди е имало в обществото. Преди то е било голямото обещание за издигане в обществото – и до известна степен все още е, но в някои държави това е под въпрос.

Университетското образование вече не е гаранция за успешен живот, както преди е било. Младите хора споделят също, че светът се променя толкова бързо, че те не знаят какво да учат. Определено мисля, че има напрежение върху образованието.

От друга страна, категорично можем да твърдим, че никога досега в историята образованието не е било толкова важно, колкото е днес. Мисля, че сега директното влияние на образованието върху бъдещето на човек е по-голямо откогато и да било. В миналото често е било по-важно кого познаваш, а не какво знаеш – днес ситуацията е различна. Без стабилна основа няма да успееш.

– В това интервю и другаде сте споменавали, че изпитите в училище трябва да отразяват не само нещата, което учениците знаят, но и какво могат да правят с това знание. Означава ли това да се върви към повсеместно въвеждане на изпити с формат, подобен на PISA?

– Смятам за много важно това изпитите да отиват отвъд преповтарянето на знания – те трябва да тестват приложението, употребата на тези знания. И мисля, че в днешно време знаем как да създаваме такива изпити. Това също е ново – в миналото това, че изпитите са на хартия, е усложнявало нещата, но чрез новите технологии можем да си задаваме изключително интересни въпроси.

В дългосрочен план, надеждата ми е да преодолеем разрива между учене и изпит. Мисля, че най-голямата грешка в историята на образованието е разделянето на ученето и изпитването. Ако се върнем достатъчно назад във времето, ученето става чрез чиракуване – учиш се от и заедно с други хора. Ако объркаш нещо, някой те потупва по рамото и казва: „Виж какво, има по-добър начин да се направи“.

Но когато образованието се индустриализира, стремежът е към пълна обективност, затова се създава тази толкова неестествена култура на изпитване – учиш дълги години, после полагаш изпит в една скована, изкуствена среда. И това има огромно влияние върху бъдещето ти – един час може да е с по-голямо значение от десет години учене. Това не е особено здравословно, има отрицателен ефект и върху ученето, и върху преподаването.

Днес, чрез технологиите, имаме възможността отново да интегрираме ученето и изпитването. Докато учиш, можеш да разбереш нещо и за себе си. Виждаме, че този подход се използва все повече в различни страни – самото учене се превръща в изпит.

В PISA 2025 има компонент за ученето в дигиталния свят, в който всъщност не ни интересува дали отговорите са верни – това, което проследяваме, е процесът на решаване на проблеми. Как подхождаш към проблема? Каква е стратегията ти да го решиш? Продължаваш ли да опитваш дори когато ти стане трудно? Оставаш ли организиран дори в объркващ контекст? Това са неща, които вече можем да наблюдаваме по време на изпитване.

Друга надежда, която имам за бъдещето, е да не трябва всички да полагат един и същи изпит. Ако ти върви писането на есета, давай; ако си умел в провеждането на интервюта, направи интервю; ако искаш да проектираш нещо или талантите ти са в областта на изкуствата, направи това. Изкуственият интелект ще вземе всички тези различни изпити и ще ги обработи така, че резултатите да са сравними – надявам се да видим такова нещо в бъдещето.

В момента в ОИСР работим по изпит с формата на PISA, насочен към професионалното образование – наблюдаваме работата на специалисти във всекидневието им, след което чрез ИИ изследваме елементите и изпълнението на задачите. Изводите са доста близки до тези, които би направил и един човек оценител.

Така че смятам, че изпитите ги очаква доста различно бъдеще, което ще обособи и различно бъдеще за обучението. Знаете, при сблъсък между учебната програма и изпитния материал изпитът винаги ще надделее – затова е важно да уцелим точния начин за изпитване, за да достигнем и до точната учебна програма.

– Като последен въпрос, в светлината на всичко, обсъдено до момента – как да се изгради училището на XXI век? Има ли рецепта за успех?

– Училището не бива да е целият свят на децата – по-скоро светът трябва да е тяхно училище. За да изградим училището на XXI век, трябва да гледаме към света навън, към това, какво светът изисква от хората.

Нека доведем в училище колкото се може повече хора от живия живот, за да позволим на младите хора да видят бъдещето си – не можеш да си нещо, което никога не си виждал. Това е много важно – нещата, които младите хора преживяват, са това, което изгражда бъдещето им. Любимият ти предмет в началното училище вероятно е зависел много повече от учителя, който го е преподавал, отколкото от съдържанието на предмета. Точно към такова преживяване трябва да се стремим.

Училището на бъдещето ще е добре свързано с различните общности, с обществата, със самото бъдеще.