Людмил Димитров
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
https://doi.org/10.53656/for22.15drug
Резюме. Този текст прави опит за проследяване на един скрит архетип в руската литература от ХІХ век и как функционира той у Достоевски. Доколкото в металитературата много повече е отделено място на руската тройка, разбирана като впряг коне и нейната символна метаморфоза птица-тройка у Гогол, тук се акцентира върху топика, която мога да нарека „другата руска тройка“. Става дума за присъствието на почти сакрален триизмерен персонаж, който в един момент бива атакуван и преобърнат срещу своята презумпция за святост от четвърти демонологичен герой и предстои сериозна битка за неговото повторно сакрализиране. Зададен от трите барокови вещици в „Макбет“ на Шекспир, предвождани от Хеката, този модел за първи път в руската литература от ХІХ век е изпробван от Пушкин в „Приказка за цар Салтан“, след което на два етапа – феминизиран и маскулинизиран – е разработен от Достоевски съответно в „Идиот“ и „Братя Карамазови“, а накрая намира своя триумфален завършек в Чеховите „Три сестри“, чиято персонажна система пародира тази на „Идиот“. Защо в изброената парадигма Достоевски се оказва толкова важно звено?
Ключови думи: троичен персонаж; архетип; митопоетика; Шекспир; Пушкин; Достоевски; Чехов