Мария Гроздева се среща със спорта, превърнал се в нейно призвание, когато е на 11 години. Започва да тренира стрелба в ЦСКА с треньор Валентин Андреев, а на 14 години покрива норматива за „Майстор на спорта“. Упоритостта, точният мерник и силният Ӝ спортен дух я извеждат до най-високите върхове в дисциплината – два пъти олимпийска шампионка в спортната стрелба (Сидни 2000 г. и Атина 2004 г.), носителка на три бронза от най-авторитетния спортен форум (Барселона 1992 г., Атланта 1996 г., Атина 2004 г.), 7 медала от финалите на Световни купи (2 златни, 2 сребърни и 3 бронзови),
8 европейски титли индивидуално и четири отборно, безброй медали и трофеи от световни, европейски първенства и купи. През 2004 г. Мария Гроздева е избрана за „Спортист № 1“ на България и „Най-добър спортист“ на Балканите“ (анкетата на БТА).
За житейските уроци, уроците на спорта и най-големите победи в стрелбата, постигнати заедно с нейния съпруг и личен треньор Валери Григоров, шампионката Мария Гроздева – в „Учителите в моя живот“.
Мария, какво ви възпита спортът и кои са качествата, които изградихте благодарение на стрелбата?
– Спортът възпитава много, най-вече в дисциплина. Може да звучи клиширано, но това са най-важните неща – първо, да си дисциплиниран, и второ – да си трудолюбив. Третото и най-важно, в което спортът възпитава, е да имаш цел в живота, да искаш да постигнеш нещо. Защото безцелно да живееш ден за ден и да си пропиляваш времето, е наистина много глупаво. Когато имаш цел да гониш, нещо да направиш, да мечтаеш, това осмисля и всекидневието, и живота ти. Тогава си заслужава и болката, която може да изпиташ от травма или неуспех, но и радостта и щастието от успеха.
– Имахте ли вдъхновяващ спортен пример сред световните или българските атлети?
– Имах, разбира се. Спомням си с какво вълнение гледах Олимпиадата в Сеул през 1988 г. – по това време бях на 16 и вече ходех по международни турнири. Толкова успехи и медали спечелиха българските спортисти тогава, всички ме вдъхновяваха. След това, когато вече бях в националния отбор и участвах в състезания, много се възхищавах и се учех от Весела Лечева, хем бяхме толкова различни – тя на пушка, аз на пистолет. Гледах я като гуру, като човек, положил изключителен труд, за да се превърне в успял спортист и да постигне толкова върхове в кариерата си. Имаше и мои конкурентки сред международните спортистки, на които също много се възхищавах. Бяха носителки на златни и сребърни медали от Олимпиадата през
1988 г. и в един момент се наредих между тях.
Случи се по време на първата ми световна купа, когато заех второ място – пред мен беше едната олимпийска шампионка, а в другата дисциплина олимпийската шампионка остана трета. Това беше огромен успех за мен, не се възгордях, но страшно се зарадвах, че се наредих сред най-добрите.
– Кои са най-ценните уроци, на които ви научи спортната стрелба?
– Освен дисциплината, трудолюбието и това да имам цел в живота, стрелбата ме научи на търпение.
В нашия спорт това е задължително качество, защото той изисква много голяма концентрация. Стоиш дълго на едно място, не се случват интересни неща, няма екшън, няма движение, трябва да се потопиш напълно в работата си, да отдадеш всичко на момента – като концентрация и психика. Все едно другите не съществуват около тебе, сам си срещу мишената. Ако си лабилен, бързо отпадаш от този спорт. Стрелбата ме научи на труд, на много труд.
Когато се трудиш, когато не те мързи и имаш мечтаната цел и желание да я постигнеш, няма начин да не се доближиш до нея. Просто някои я достигат по-бавно, а други по-бързо. По пътя винаги има трудности, но има и удовлетворение.
– Вие сте единственият български спортист, участвал в рекордните 7 олимпиади. В какво се крие силата на спортния дух – каква е вашата формула?
– Когато бях дете и започнах да тренирам този спорт, не мога да си кривя душата и да кажа, че ми е бил най-любимият и интересният. Но тогава и времената бяха такива, че просто влязох в един коловоз: първо Спортното училище на ЦСКА, активни тренировки; после национален отбор, централизирана подготовка. Всеки месец по 20 дни бяхме по лагери, в следващите 10 дни имахме състезания или малко почивка. След това отново, и нямаше мърдане от този коловоз. Когато попаднеш в такава организирана система и те е завъртяло колелото, нямаш много избор и алтернатива. Особено когато виждаш, че и резултатите започват да идват – европейски титли в началото, после световни купи и медали.
Максимално се отдадох на този спорт, стремейки се да съм най-добрата, да съм изключително прецизна, да се усъвършенствам всеки ден, за да стана добър професионалист. Слава богу, имахме и добрите условия за това. Животът така тръгна в тази посока, че не съм мислила да се занимавам с нищо друго, след като за себе си разбрах, че това е най-доброто, което мога да правя. Затова намирах мотивация винаги да съм подготвена и да продължавам напред. Майка ми казваше: „Ти цял живот си като един войник“. Стягам куфарите – тръгвам по състезания, ако съм тук – всеки ден съм на стрелбището. Всичко е под час, имаш всекидневие, което е разписано и се повтаря, но в крайна сметка осъзнаваш, че това ти носи резултати и успехи.
– Победата или поражението е по-добрият учител?
– Това много зависи от човека. Ако си с лабилна психика, понякога едно поражение може буквално да те откаже и наистина да си тръгнеш поразен. Психиката е нещо, което се изгражда, успелите спортисти са хора с изградена стабилна психика. Същата роля обаче може да изиграе и успехът – така може да главозамая, да вдигне някого в облаците и той да си помисли, че вече е много велик, а впоследствие да се отпусне и пак да претърпи поражение.
Лично за мен е много важно да извлека поуката, да видя грешката си от загубата и после отново работа, работа, работа. За да отида още по-подготвена на следващото състезание, така че да не допускам тези грешки. Загуби винаги има, при мен неприятното чувство трае кратко. Гледам напред, към следващата подготовка и предстоящите състезания и се стремя да не падам духом. Което всъщност е най-важното – да не се отказваш.
– Кое лично качество считате за своето най-силно оръжие?
– Моята искреност. Откровен човек съм, честна съм, не мога да бъда прикрита, и понякога това е слабост. Често хората премълчават, по-обрани са, но ако има нещо, което не ми харесва, го казвам.
И съответно, когато съм благодарна, винаги го показвам, винаги се радвам искрено. Това е нещото, което смятам, че ме прави добър човек, чиста пред съвестта си.
– Точността в стрелбата има ли отношение и към точността във всекидневието при вас?
– Напълно, във всекидневието държа да цепя секундата на две. Ако имам среща или уговорен час за нещо, по-скоро отивам малко по-рано, отколкото да закъснявам. Ако закъснея съвсем малко дори, почвам да се извинявам.
В по-широкия смисъл, точността в характера и поведението на повечето спортисти е факт. Няма как да шикалкавиш, когато си научен, че всичко е черно и бяло. Че правилата са кристално ясни, че постиженията и резултатите зависят от собствените ти усилия. От тази гледна точка повечето спортисти сме много точни като характери и в отношенията си с другите, различна порода хора сме.
– Как се постига хармония в отношенията съпруг –треньор и Валери ли е треньорът, допринесъл най-много за вашите победи?
– Абсолютно. Най-важният фактор е, че той е най-близкият ми човек – и в живота, а след това оказа се и в спорта. Когато имам безрезервна вяра в него, няма как да не се получат нещата. Особено когото и двамата гледаме в една посока, работим за една и съща цел, целим се в една и съща мишена, образно казано. Това ни доведе до големите успехи.
Много често ме питат – ама не си ли омръзвате заедно. Ами не, дори сега, когато не сме по състезания, пак по цял ден сме заедно, хубаво ни е двамата. До такава степен сме свикнали да сме един с друг, че и за час да се разделим, почваме да си липсваме.
– Какъв съвет бихте дали на децата, които искат да се посветят професионално на стрелбата?
– Когато започнах да тренирам, никога не съм се виждала като победителка. Всичко се случва по време на целия процес и времето, което отдаваш на своя спорт – стъпка по стъпка. В един момент става ясно дали детето има качествата да успее, или си губи времето и е по-добре да се захване със спорт, който ще му доставя удоволствие. Много е важен треньорът, но самото дете трябва да има желанието да постигне нещо. Ако му е безинтересно и го няма желанието, всичко ще е напразно. За децата, които имат желание да успеят в спортната стрелба, формулата е: много труд и дисциплина.
– Каква следа оставиха учителите във вашия живот, за какво бихте искали да им благодарите най-силно?
– Ще разкажа конкретна случка, която ме научи, че с думите си добрият учител може да те предизвика да направиш голям завой в живота. Бях в VI клас, когато влязох в Спортното училище на ЦСКА, което днес носи името „Ген. Владимир Стойчев“. Спомням си как баща ми ми каза колко е важно първото впечатление, и ме посъветва да бъда внимателна, дисциплинирана. И наистина бях такава, дори ме избраха за отряден председател – голяма чест беше за мен. В VII клас обаче станах нахакана тийнейджърка и реших да не съм пък чак толкова добра ученичка, да съм калпазанка като другите, да бягаме от час – такива хлапашки истории.
Никога няма да забравя думите, които учителката ни по български език и литература – г-жа Калайкова, изрече пред целия клас след подобни случки. Без да отправя забележката си конкретно към мен, сподели огорчението си от поведението, което имам, промяната, която забелязва. Толкова много ме заболя от думите ѝ! Тя говореше, без да ме злепоставя лично, но ми даде да разбера, че няма никаква полза и смисъл да се превръщам в някаква хулиганка, в безотговорен човек. С такава любов я погледнах тогава, поправих поведението си, а тя се превърна в любима моя учителка.
Тогава разбрах колко важни са точните думи, казани в точния момент и по подходящ начин, каква сила имат и как могат да преобърнат живота на едно дете или на човек на 180 градуса. И изобщо – да му помогнат да влезе в правия път.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg