Режисьорът Виктор Божинов: Само любопитният към света може да намери своя път

Виктор Божинов споделя, че интуицията е най-силното качество, на което се доверява като режисьор, а отработената спортна дисциплина е другият печеливш коз в тази еклектична комбинация. Страстта по филмите, родена в детството, изживява своето истинско „възвишение“ на снимачната площадка и му предоставя златния шанс да работи с едни от най-ярките имена в киното още като студент.

От грандиозните чуждестранни продукции „Ханибал“, „Рим“, „Юлий Цезар“ и „Спартак“ в ролята на асистент режисьор до изключителния си кино дебют с филма „Възвишениеׅ“ (2017) по романа на Милен Русков, Виктор Божинов успява да съчетае таланта със занаятчийството в професията.

Във впечатляващата му филмография влизат хитовите сериали „Стъклен дом“, „Под прикритие“, „Столичани в повече“, „Връзки“. Режисираният от него сериал „Вина“ (БНТ) вече втори сезон привлича огромен брой зрители пред малкия екран, а завръщането на „Под прикритие“ през 2025 г. се очертава като едно от най-очакваните продължения в родния ефир.

За уроците на кинаджийския занаят, ярките срещи в киното и вкуса на българските зрители, режисьорът Виктор Божинов в откровен разговор за в. „Аз-буки“.

– Г-н Божинов, как бихте описали работата на учителя като режисьор? Какъв „филм“ е неговият?

– Неговият „филм“ е философски. Защото задачата на един учител е да вдъхновява учениците си, да ги накара да им бъде интересно; „да отваря кепенците“,

както казва Милен Русков в романа „Възвишение“, за да могат да виждат сами. Има различни начини за достигане на формалната част на знанието, но само любопитният към света човек може да намери своя път. Ако открие призванието си и се срещне с уменията, които са задължителна част от занаята, тогава може да тръгне по пътя на успеха.

Учителите са философи и трябва да разбират, да знаят как да вдъхновяват.

– Кой беше Вашият най-голям вдъхновител?

– Не мога да кажа, че е само един, доста комплексна е тази ситуация. Интересът към киното и режисьорската професия се зараждат в детството, когато животът е по-скоро приключение, което те среща с нови неща.

Киното в онези години – 70 – 80-те на XX век, беше наистина прозорец към света. Даваше възможност да посещаваш нови места, да откриваш непознати светове. И през тях да откриваш и човека.

Този преход всъщност е много интересен – когато от чистото забавление, от преживяването като зрител започваш да осмисляш стойностите на самото изкуство.

Един от най-ценните и вдъхновяващи хора за мен беше проф. Тодор Андрейков. Още като ученик посещавах т. нар. Киноуниверситет, който се провеждаше всеки вторник в столичното кино „Дружба“, днес „Одеон“. Представляваше лекция на професора, свързана с конкретен момент от историята на киното или дадени филмови течения и после – прожекция на филм. Това бяха изключително интересни срещи, защото Тони Андрейков беше човек, който можеше да те зарази със знанията си и с начина, по който те въвежда в света на киното. Тази страст на киномана сякаш той я отключи.

Гледането на филми на различни режисьори също има своята тежест.

Това бяха години, в които киното имаше друга стойност, друго обществено значение. Вдъхновителите ми оттогава – Антониони, Милош Форман, Спилбърг, Скорсезе – това е времето, което роди тези големи творци и ти всъщност решаваш, че искаш да се занимаваш с кино именно заради тях – заради магията, заради историята, която привлича публиката в салоните.

– Какви качества възпита у Вас НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и какъв паралел бихте направили между филмите и живота?

– НАТФИЗ е интересен период, защото учих в най-смутните години – между 1993 и 1998 г. Това беше доста объркано време, защото старата традиция се счупи пред нас. Генерацията от големи режисьори, които преподаваха тогава беше наистина впечатляваща – проф. Георги Дюлгеров, Иван Ничев, Владислав Икономов. Учих в класа на проф. Христо Христов.

Освен него другият най-ценен човек за мен в образованието беше Веселин Бранев, който ми преподаваше драматургия. Попаднах в академия, в която си личеше натрупването, традицията, но във време, когато нещата бързо се променяха. И изпитвах известно противоречие, не можех да разбера на какво точно искат да ме научат.

Бях готов да бъда научен, но усещах, че сякаш искаха да ме научат да бъда талантлив.

Пък си мисля, че талантът е даденост, нещо, което се развива самостоятелно. И всъщност ти имаш нужда точно от онези важни занаятчийски неща, на които да стъпиш със своя талант. В същото време обаче НАТФИЗ беше и романтичен период, защото попадаш в среда на съмишленици и любопитни персонажи, с които споделяте общи интереси и това ви държи заедно.

Понеже Академията не ми даде „занаятчийското“, имах късмета от III курс да работя в доста продукции като асистент-режисьор. Моят преподавател проф. Христо Христов ме покани да бъда асистент-режисьор на последната му лента – „Суламит“ (1997 г.), това беше началото.

Съдбата ми даде възможност да работя в редица чуждестранни продукции.

Първият мащабен и впечатляващ филм беше „Изток – Запад“ (1999 г.) на френския режисьор Режис Верние. Наистина е много емоционално и вълнуващо да бъдеш асистент-режисьор на носител на „Оскар“. Да работиш с актьори като Олег Меншиков, Катрин Деньов, Сандрин Бонер, да виждаш как българските актьори участват пълноценно заедно с тези големи имена…

Там някъде започнах да осъзнавам каква всъщност е режисьорската професия. Защото теоретичната част е много симпатична, но когато се окажеш сред 400 човека през нощта на пристанището в Бургас например и трябва да организираш снимачния процес в детайли, тогава започваш да изграждаш по-задълбочено познание за това с какво реално си решил да се занимаваш.

Като асистент-режисьор имах възможността да се срещна с много хора, някои от които – велики хора на киното – братя Тавиани, Рой Шайдър, Тимур Бекмамбетов, Майкъл Аптед…

И избрах за себе си да държа шанса си отворен, а не да се затворя само в една продукционна компания.

Работил съм с филмови екипи и продуценти от различни националности – от камерни и интимни филми до най-мащабните продукции, снимани в България, като „Спартак“, „Рим – Юлий Цезар“ и др. Целият този процес се превърна в моето училище – натрупването на всички знания, но най-вече общуването с големи кинорежисьори и актьори, които респектират със своята искреност, познания, разбиране и вкус.

– Кой е най-запомнящият се режисьорски съвет, който сте получавали?

– Случи се, докато бях студент и с една от курсовите си работи обиколих доста фестивали за късометражно кино. Един от тях беше Фестивалът в Карлови вари, който тогава празнуваше годишнина на режисьора Милош Форман. Имаше пресконференция с него, на която присъствах. Когато срещата свърши, се доближих до него, подадох ръката си – доста свенливо, представих се и споделих, че съм студент от България, който иска да стане режисьор.

Спомням си думите, които ми каза: „Нали знаеш, че си избрал много трудна професия. И от тебе зависи дали ще се задържиш дълго в нея“. Това не е съвет в класическия мисъл, но е много ценно, когато човек като Милош Форман ти каже нещо, което да активира усещането за отговорност към избраната от теб професия.

– Качеството, на което най-силно се доверявате като режисьор?

– Като режисьор и като Водолей, вярвам на интуицията си. Защото тя e честна и много рядко ме е подвеждала. Не мога да кажа, че съм от хората, които се водят от първото впечатление и първото усещане, не.

Но интуицията винаги ми е „говорела“, а тя говори малко със закъснение.

И трябва да я изчакаш, а не да си припрян.Тя ми помага при взимането на решения независимо дали засяга моята работа като режисьор, или съвместната като екип. Интуицията е моят критерий дали дадено нещо се е получило, дали актьорите са правдиви в конкретната сцена.

Освен интуицията, като спортист, отдал 15 години на волейбола, смятам, че човекът на изкуството трябва да бъде добре организиран, а не хаотичен, особено когато от теб зависи огромен екип. Друго важно правило е, че на терен като режисьор нямаш право да не знаеш какво правиш – винаги трябва да си наясно какво искаш и как да го постигнеш.

– Повече като зрител или повече като режисьор гледате филмите?

– Опитвам се да ги гледам като зрител – в същото време, се стремя и да създавам филмите като зрител, а не само като режисьор. Това означава – да ми бъде интересно на мен самия. Ако не ми е интересно и не се вълнувам от това, което се случва, защо да го правя и как то би заинтригувало друг?

Категорично не съм от хората, които смятат, че режисьорът трябва да създава филми, отнесени до него и най-близкия му кръг. Някои казват – трябва да разкажеш и лична история. Защо трябва да разказвам лична история всъщност? Личната история си е моя, аз искам в „другата“ история да намеря себе си и там да вкарам опита и емоционалността си.

– Предстоят наградите „Оскар“, имате ли свой фаворит сред настоящите филми?

– Много съм пристрáстен към „Опенхаймер“ – по две причини. Кристофър Нолан доста ме изненадва с този свой филм – без амбиция да замае и съсипе с чудовищен екшън или мащаб. Тук важен е мащабът на човека. Много емоционално приех отзвука на част от българската критика, която се опита да каже, че „Опенхаймер“ е някакъв много повърхностен филм

и не е никакво събитие. Страшно се радвам, че мнението им се опроверга. Защото не си спомням кога филм се е завръщал отново на голям екран, както това се случи сега с „Опенхаймер“, няколко месеца след официалната му премиера.

Другото, с което смятам, че този филм е важен за България специално, е фактът, че е гледан от над 200 000 зрители. Последните 12 – 13 години няма нито един наш филм, който да е гледан от такава голяма публика. Което показва едно – че родният зрител всъщност е ценител на доброто кино и масово подценяван от нас, българските режисьори, творци и кинаджии.