Тишината в класната стая е страшна

Най-младият директор – Александър Лазаров, ръководи най-старото училище в София – 127. СУ „Иван Денкоглу“

Зина СОКОЛОВА

Младостта не е порок. Тези думи с пълна сила важат за Александър Лазаров – директора на столичното 127. СУ „Иван Денкоглу“. На въпроса какъв е искал да стане преди 15 години, когато е бил на 15, той е категоричен – учител. По това време учи в 157. гимназия с изучване на испански език „Сесар Вайехо“.
И любовта му към испанския расте с всеки изминал ден. Това затвърждава желанието му да бъде учител – преди това е мислел и за кариерата на лекар. Когато кандидатства след XII клас, се явява на изпит по математика, история, испански. Признава, че математиката също много го е привличала. Приемат го по първо желание – испански, и това предопределя развитието му и до днес. Директор е от 3 декември 2018 г. и първият прием, който прави, е експериментална паралелка с профил „предприемачески“ с първи чужд език испански. Сега в училището вече има по три паралелки с първи чужд език английски и три с испански. Убеден е, че комбинацията от двата езика дава огромни възможности за развитие на учениците.
Започва да преподава испански още като студент на хонорар. След като се дипломира, го назначават на щат в неговото си училище – Втора испанска гимназия. Най-силен е споменът за първия 15 септември, който посреща като класен ръководител. Дават му „в“ паралелка, в каквато е учил и той.
„Вълнувах се основно не от това дали ще се справя с испанския, защото имах вече някакъв опит. А по-скоро какво ще се случи през следващите 5 години с родители, ученици – ще се сработим ли, няма ли. Как ще ме приемат – бях почти като тях и на ръст, и на възраст. Спомням си как на тържеството за откриването на учебната година стоях пред класа с дневник под мишница и ги чувах да се питат един-друг: „Кой е този?“. На първата родителска среща също много се вълнувах. Но хубавото е, че това беше само едно вътрешно усещане. Пред родителите и учениците не трябва да издаваш емоциите, които те вълнуват. Те си остават за теб, притесненията – също, нищо не бива да излиза на повърхността. Досега поддържам връзка с моя първи клас, на който бях класен пет години. Все още се чуваме и си пишем, което ме радва. Много ме слушаха, нямах никакви проблеми с тях. Водех ги къде ли не – на езерото „Ариана“ да карат кънки, в Благоевград, на кино. Някои колеги мислеха, че е лудост да се натоварвам и с това. Но вярвам, че колектив се гради не само в класната стая. Ако ги попитаме сега, никой няма да каже, че е усетил да съм изпитвал безпокойство, притеснение, несигурност. В това съм убеден.“
Разковничето според Александър Лазаров е в силното му желание да преподава и да даде на децата колкото може повече. Затова те му се доверяват. А имало ли е опити да се държат с него като с равен предвид възрастта му?

„Ако им позволиш, ще го направят – категоричен е директорът. – Но никога не съм го допускал. Трябва да има по-близки отношения, за да вървят часовете по-добре. Но и съответната дистанция между учител и ученик е задължителна. Има си правила. Тогава им говорех на „ти“, сега, като съм директор – на „вие“. Трябва да има уважение, аз съм лицето на институцията. Само към учениците, с които имам много часове, си позволявам да се обръщам на „ти“. Говоря и на по-малките на „вие“ и те в първия момент дори се стряскат.“

Любопитно е, че родители на деца от първия му клас в началото напират да му дават акъл какво да прави. Отклонява деликатно подобни напъни. А след пет години, на последната родителска среща с тях те успяват да го изненадат приятно.
„Не очаквах някой да дойде, защото просто нямаше какво да си кажем повече. Вървях по коридора – отминах една празна стая, втора – спомня си директорът. – Изненадах се, когато в моята стая заварих 14 души. Бяха дошли да ми благодарят, че съм бил класен на децата им. Тогава буквално щях да се разплача пред родителите.“

Преди да дойде в 127. СУ „Иван Денкоглу“, на Александър Лазаров му се случва да бъде едновременно класен ръководител на два класа поради заместване на колеги. Признава, че това му харесва, защото като класен изгражда връзка с децата, опознава ги. Гордее се, че по-късно те всички го канят на абитуриентските си балове дори когато отдавна не им преподава, защото това е израз на уважение.
Най-много се радва, когато види усмивките на учениците си от радост и гордост, че са постигнали нещо, дори и дребно.

Опитва се да ги накара да осъзнаят, че могат много повече, отколкото си мислят. Извън испанския му се иска да ги научи на уважение, да бъдат отговорни, да не лъжат и да гонят целите си по най-добрия начин. Убеден е, че това много ще им трябва в живота.
Сблъсквал ли се е с по-трудни деца?

„Имал съм най-различни случаи – казва младият учител. – Както вероятно стана ясно, обичам да се товаря с работа. И в един период работех в 157-о и 148-о училище, които са в една сграда. В по-малките класове имаше доста деца със специални образователни потребности. Не казвам, че са по-трудни, а по-скоро от учителя се изисква малко повече енергия за тях, да им обърне повече внимание. Трябва да ги насочиш към нещо, което да правят по предмета, което е по-различно, отколкото заниманията с останалите ученици. По-трудно е за организиране, но не е невъзможно.“
При по-големите ученици се е сблъсквал с тяхната „креативност“. Те са много изобретателни и са правили всякакви номера. В 153-о училище, където преподава за кратко, един клас го посреща със стол, закачен на една дупка в стената.

„В първия момент се чудиш какво искат да ти кажат – спомня си Лазаров. – „Нахраних“ ги стабилно. Обясних им, че за ученици в X клас такава постъпка не отговаря на възрастта им. 20 минути им говорих. Преди мен бяха изгонили трима учители. Може би целяха и мен да изгонят. След този разговор си промениха изцяло отношението към мен. И досега ме поздравяват, като ги срещна на улицата.“
Младостта му предизвиква в началото недоверие и у част от колегите му. Някои от тях са много подозрителни. Кой е той, защо е тук, откъде е, кой го праща. Но скоро разбират, че познава материята, наредбите, взима си редовно часовете (което не всички директори правят). Така Александър Лазаров бързо ги респектира и педагогическият екип се убеждава, че той знае какво прави и защо. Затова винаги се отнасят към него с уважение.

Откакто е директор, полага усилия да подобри материалната база, за да бъде по-уютно и за учениците, и за учителите. Вкарва новите технологии в учебния процес – във всяка стая вече има техника: интерактивни дисплеи, лаптопи, проектори, телевизори и други. Ежегодно се подоб-
ряват и предлаганите профили, които са съобразени с това какво се търси на пазара. Затова освен чужди езици се предлагат и предприемачество, профили по природни науки, математика. След десетилетия занемареност е преасфалтиран и училищният двор.

Подмладява се и екипът, в училището има много млади учители. Трябва да има приемственост, категоричен е директорът, и по-възрастните колеги да предадат своя опит на начинаещите.
Александър Лазаров е всеки ден в училището независимо дали се учи присъствено, или не. Признава, че няма по-потискащо място от едно училище без деца, в което тишината е оглушителна.
„Всичко се промени. Когато се върнаха след първата карантина, бяха забравили всичко, дори как да се държат в класната стая.

И говоря за десетокласници, не за най-малките. Бяха се върнали назад в развитието си като дисциплина, като поведение, като отношение. Това е много тъжно. С всеки следващ локдаун се натрупват различни дефицити – зависи от предмета, паралелката, възрастта. Примерно при някои ученици търпението вече го няма. Други си позволяват просто да станат от чина по време на час, което не са си позволявали преди. Други се десоциализират, комуникацията се свежда до минимум. Двете крайности наблюдавам – едните се затварят в себе си, други пък настъпват в чуждото пространство.“
Преподавателят дава пример от един от последните си онлайн часове. Ученик моли да бъде извинен, защото пътува.

А трябва да бъде в час. Тук и родителите са виновни – някои от тях сякаш забравят, че най-важното за децата е да учат. А тези ученици миналата година са почнали да учат испански в условия на карантина и онлайн обучение. Това предполага изключително много пропуски, които трябва да се наваксат. Затова не е редно родителите да поощряват отсъствието от часове.
„Най-много ме изненада, че при малките, които бяха повече време в училище, се забелязват не само дефицити в поведението, но за съжаление, е нараснала и агресивността, която по принцип в училището е сведена почти до нула. Но сега започва да се появява. Като погледнем от първи до трети клас, не са имали нито една нормална учебна година. Сега няма да усетим всички неща, които ще се случат на бъдещите поколения. Ще се види и усети след 20 години. Но това, на което сме свидетели сега в училище, ще се мултиплицира, ако в кратки срокове нещата не се променят.“

Свързани статии:

Момичета от Сливен с три пълни шестици на матурите СМГ е моят дом Да намериш своето решение Образователните неравенства се възпроизвеждат