Невидимата антология*

Гл. ас. д-р Георги Господинов
Институт за литература – БАН

Има една невидима антология на българската литература, която носим буквално със себе си и държим в ръцете си всекидневно. Нейното „джобно издание“ е постоянно пред очите ни. И понеже е толкова очевидна, тя остава невидима и скрита за нас. Най-разпространената българска антология и вероятно най-малко четената. Една антология в миниатюр. Става дума за художествените текстове, изписани върху последните български банкноти, тези, които ползваме сега и един ден ще бъдат заменени с единната европейска валута.
Парите обитават границата между частно и публично, в голяма степен те свързват тези две пространства. Те, разбира се, вписват в себе си, в изображенията върху тях националния исторически разказ, но са също на границата между национално и световно (със своята конвертируемост). Те са достъпни и всекидневни, но могат да са недостъпни и бленувани. Те са посредник, медиум, но и медия, т.е. носител на послания. Изображенията върху парите във всички валути почти винаги идват откъм съответния национален канон. С въвеждането на еврото канонът се заменя от фигурите на едно общо културно наследство. В единната европейска валута лицата вече ги няма, наместо тях в банкнотите са вписани известни архитектурни паметници и мостове. Тук свързващата фигура на мостовете е твърде ясна и очевидна, без да се нуждае от интерпретация.
Но това, което ще ни интересува в случая, са буквално нeпрочетените текстове върху последните български банкноти и разбира се, изборът на лица.
В този смисъл, още по-интересно е да прочетем какви знаци ни дават последните български банкноти. Какво ни разказва изборът тъкмо на тези личности, които стоят върху тях? Нека ги изброим: Св. Иван Рилски (банкнота от 1 лев, вече вън от обращение), Паисий Хилендарски, Иван Милев, д-р Петър Берон, Стефан Стамболов, Пенчо Славейков, Алеко Константинов. Трима от седмината, т.е. близо половината, умират от насилствена смърт. Петър Берон е удушен в дома си, Стефан Стамболов е съсечен посред бял ден в центъра на София, а Алеко Константинов е застрелян по погрешка. Четирима умират, преди да навършат 50 години.
Петима от тези общо седем големи български личности са всъщност хора на перото и оставят след себе си текстове, важни за българското съзнание. Какво иде да ни каже този факт за нашите идентификации днес?
Малко детайли за емисията. Последните български банкноти са в обращение от 5 юли 1999 г. с изключение на тази от 100 лв., която е в обращение от 8 декември 2003 г. Тази емисия идва с деноминацията на лева след една тежка финансова криза. Как се случва изборът? Управителният съвет на БНБ назначава художествен съвет от 10 души, предимно историци, художници, историци на изкус-
твото, които избират художник за банкнотите и определят лицата, които ще се появят на тях.
Художник на проекта е Кирил Гогов. Това е първата емисия съвременни български банкноти, която е отпечатана изцяло в България, в печатницата на БНБ, София. Мартин Заимов – под-
управител на БНБ по това време, свидетелства по-късно, че той е подел насоката какви да бъдат избраните личности върху банкнотите. „Имах личната убеденост и трябваше да въздействам на всички колеги, че е нужно да излезем от световната допреди 30 – 40 години традиция, върху банкнотите да има войнствени или политически лица“ (Dimova 2012).
Прави впечатление, че всички избрани личности са мъже, въпреки че на гърба на банкнотата от 50 лева се появява поетесата Мара Белчева, по-скоро в ролята на муза, на спътница на Пенчо Славейков. (Тук можем да добавим и българската мадона от картината на Иван Милев, която се появява като детайл в банкнотата с номинал 5 лева.) Това отсъствие на женски образи препотвърждава традиционно сложилия се мъжки канон. Прави впечатление обаче, че това е вероятно най-маскулинната емисия. В предишните емисии почти винаги е присъствала основна женска фигура на банкнотите, включително в самото начало. Върху златните 100 лева от 1887 г. имаме образа на майка с национална носия, прегърнала малко дете. Тази иконична фигура в български колорит стои на лицевата страна на първата българска банкнота. Следва розоберачка в следващата емисия (1890), детайл от картина на Феликс Каниц. После жетварка (1917) и красиви млади девойки, които изпълняват по-скоро символна роля – трябва да покажат автентичната красота и трудолюбие на българката. Гроздоберачката от емисията от времето на социализма (1962), която споменахме, знаем по име – Кина Гърбова, но и тук индивидуалното по-скоро се е разтворило в общия образ на жената труженичка.
В книгата си „Семиотика на парите“ Мирослав Дачев отделя няколко страници на жените в българските банкноти, подчертавайки тяхното особено присъствие в следосвобожденския период: „Една възродена държава отправя чрез банкнотите си послание, което не съвпада с културните повеи на времето. Вместо да отделят място за образи от епопея на забравените, от вече билото (както прави новопрохождащата българска литература), банкнотите отделят място за образи от сегашността и това, което я осмисля – красотата на труда, родовия космос“ (Dachev 2010, 96).
Това, което ще ме интересува обаче в този текст, не е толкова погледът на семиотиката, колкото окото на литературния историк. Да регистрираме и увеличим наличния микротекст върху банкнотите, да направим видима тази своеобразна антология, вписана тук, да я прочетем и осмислим. Струва ми се, без да съм нумизмат, че поне в българската история на парите не е имало толкова много вписан текст в никоя друга предишна емисия.
Започваме с първата банкнота, която вече не е в обращение. Става дума за тази с номинал 1 лев и образа на Иван Рилски върху нея. Може би още тук следва да кажем, че тя е сред най-скандалните и най-трудно приети банкноти, срещнала съпротивата на Светия синод. Църквата смята, че е светотатство ликът на светеца да бъде изобразен върху банкнота. Следват препирни и разменени мнения между БНБ и ръководството на БПЦ, макар че чисто формално банката не е задължена да се съобразява Църквата.
Свети Иван Рилски е отшелник, безсребреник и чудотворец, наричан още приживе земен ангел и небесен покровител. В Завета на свети Иван Рилски се казва и това: „А най-много се пазете от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според апостола, който го нарича второ идолослужение. Защото за инока богатството не е сребро и злато, но съвършената бедност, отречението от своята воля и възвишеното смирение“ (Duychev 1947). В старобългаристиката има спор около автентиката на този текст, но най-малкото той изразява сложилата се предстaва за светеца (вж. Petkanova 2003, 199; Dobrev 2007). Проповядването на аскеза, бедност и безсребрие наистина дават известни основания на оспоримостта на избора тъкмо на този светец, макар от историята на монетосеченето да знаем, че образът на Исус например се явява често във Византийския монетен двор, който също е част от Източното православие. Основната легенда, с която свързваме образа на този светец, е срещата с цар Петър I, който сам идва на крака в Рилската обител. Царят поискал да се доближи, но светецът не го допуснал и така отдалеч се поклонили един другиму и владетелят оставил своите дарове – плодове и злато. От тези дарове пустинникът задържал плодовете, а златото върнал. По ирония на съдбата тъкмо този върнал златото светец е изобразен на банкнотата от 1 лев, обезпечена със злато в трезорите на БНБ. Предполагаме, че в избора на тази фигура не се е стигнало до задълбочаване в посланията, с които е натоварена тъкмо тази фигура. Но както заявихме, нас ни интересуват текстовете, вписани в тези банкноти. И първият от тях не е, както би следвало да се очаква, откъс от текстовата традиция, свързана с най-известния български светец. Традиция, каквато все пак е налична в българската средновековна книжнина, освен молитви и преписи на завета на светеца, тук спада и „Пространното житие на Свети Иван Рилски“, писано от Патриарх Евтимий.
Избраният откъс върху банкнотата, изписан с черковнославянски шрифт, е от т.нар. Постен триод, по-специално „Песнопение за Неделята на митаря и фарисея“, което се изпълнява в първата подготвителна седмица на Великия пост. Тези песнопения са традиционна част от химнографските сборници Триоди (наречени така заради това, че каноните в службите съдържат три песни). Без да има пряка връзка, разбира се, с текстовия корпус около българския светец, струва ми се, че Притчата за митаря и фарисея (Luca 18, 10 – 14) по косвен начин все пак засяга темата за парите. Разбира се, основното послание е около смирението на единия (митаря) и егоцентричното тщеславие и горделивост у другия (фарисея). Но митарят, който е и фигурата за подражание в тази притча, е тъкмо човекът, който обикаля и събира данъците и таксите, той е този, който се допира до скритото зло на парите. И поради самата си дейност е необичан и мразен.
Първите редове на текста дават надслова „Трипјаснець съ Богомь починаемь на сеи неделς/ о митари и фарисеи“ и указания за песнопението. Следва същинският текст, който тук даваме в новобългарски превод.
„Да не се молим фарисейски, братя, защото който се възгордява, ще се смири. Да се смирим пред бога. Като митаря (т.е. „по митарски“) с пост призоваващи: очисти ни, боже, нас грешните.
За да победим фарисейското тщеславие и на митарското покаяние да се преклоним. Те двамата пристъпиха към теб…“ (Трιωдь Постнаѧ)