Ива Дойчинова: Личният почерк отличава добрия журналист

Достойното да се чува всеки ден, е това, което успяват да създадат много интелектуалци и хора на каузата

Милена МИНЧЕВА

Позната от тв екрана и радиоефира, днес тя е директор на програма „Радио София“ в Българското национално радио, където всеки петък води предаването „Радиокафе“. Ива Дойчинова – един от най-известните гласове в родния ефир, е и основател на кампанията „Будител на годината“, както и посланик на УНИЦЕФ в кампанията „Един пакет, една ваксина“, посветена на борбата срещу тетанус в най-бедните страни по света.
„За радиото се запалих от предаването „Нощен „Хоризонт“, спомня си Ива Дойчинова. В началото на 90-те години, когато все още завършва своето образование, и се налага да учи през нощта. „Започнах да слушам „Нощен „Хоризонт“, а Косьо Тилев беше един от водещите. Разбира се, Румен Ивайлов, Петър Пунчев – отбор от много яки бохеми и интелектуалци, които буквално взривяваха ефира“, казва Ива. По думите ѝ, през деня БНР било доста сериозно, строго и добре организирано. През нощта обаче се случвали фойерверки, които доста я забавлявали.
Ива завършва „Българска филология“, след което записва и „Журналистика“. Идва момент, в който трябва да определи на какъв стаж иска да ходи – телевизия, радио или печатни медии. „И се записах за радио. Май бях единствената жена, която го направи. Когато дойде време за стажа, казаха, че жените автоматично отиват в „Христо Ботев“. В „Хоризонт“ взимали само мъже, защото имали нужда само от мъже. Но както си стояхме на стълбичките пред старата сграда на Радиото, дадоха ни по един вестник да четем, за да ни видят как четем, и на мен ми казаха – ти отиваш в „Хоризонт“, връща лентата назад Ива Дойчинова. Тогава журналистката Мира Нейнска се занимава с младите репортери. Така Ива попада в „Хоризонт“, заедно с едно момче – Евгени.
Дойчинова си спомня, че тогава ги разпъват навсякъде – в предаванията „Преди всички“, „Хоризонт за вас“… И попада в така желания „Нощен блок“ при Косьо Тилев. „Той беше моят гуру. Неговият глас е уникален. След първия ни ефир заедно дойде време и ме покани да правим първото частно радио – FM+“, разказва Ива Дойчинова.
Признава, че любовта и към радиото, и към телевизията винаги са вървели заедно. Докато работи първите години в FM+, я канят в БНТ да прави „Хит-1“ заедно с Кирил Ампов. Оттам като че ли започва флиртът ѝ с телевизията. Започва да води формат, който и до ден-днешен много харесва – „Искам работа“. В него се състезават няколко души и накрая наистина се назначава един на работа, най-добрият. Продуценти от bTV пък я виждат как прави „Хит-1“ по БНТ, и решават да я поканят в „Часът на мама“, след това прави „Денят е прекрасен“. На въпроса какво предпочита – радио или телевизия, Ива е категорична: „Винаги съм казвала, че важно е не къде, а какво. Зависи дали форматът е интересен и смислен. Ако нещо ми харесва, скачам, ако не ми харесва – не скачам. Радиото обаче вероятно е по-трайната нишка в живота ми, то като че ли се прави по-лесно и щади повече, тъй като телевизията е малко по-суетната медия. Понякога това, което минава през очите, открадва това, което всъщност се казва. Но пак зависи много какво точно правиш в телевизията“, казва тя.
В крайна сметка, Ива стига до заключението, че независимо къде се намира, личният почерк различава добрия журналист от масата. „Няма журналист, който просто е проводник на информация или просто автомат за въпроси. Всичко това минава през нас, всяко интервю, всеки въпрос, всяка тема. През етичната ни система, през интелектуалната ни система, през речниковия запас, през начина, по който си симпатичен на госта, през формулирането на въпросите. Винаги съм смятала, че журналистиката не е просто набор
от умения.
Тя е усещане и това си личи най-много в интервютата. Защото какво ти ще вземеш от един човек, много зависи от начина, по който го гледаш, от отношението ти към него, от емпатията, от онзи много фин момент, в който усещаш по пауза или от запъване, че там някъде има да се рови, че има нещо важно“, разказва Ива.
И допълва, че журналистиката няма как да не минава през индивидуалността на питащия и разговарящия. Често наричат журналистите „мисирки“, „държачи на микрофони“. Един премиер сръга журналист, който му зададе неудобен въпрос. Според Дойчинова квалифицирането на журналистите е отношение на „прост човек, който унижава друг човек“ независимо дали той е журналист, или не. Всяка форма на квалифициране или унижаване с думи, като мисирки или други, е просто функция на този, който го казва, категорична е тя. Лично тя не се обижда от подобни думи и нечие чуждо ниско ниво. „Сръгването пък ми се струва силно преувеличено и крещящо от „така наречения журналист“. Понякога има и такъв момент – известните хора, особено тези, които имаме много да питаме, понякога може би имат нужда от някаква дистанция или въздух.
А не от агресия и нападение, какъвто беше този случай“, размишлява Ива Дойчинова. И смята, че точно тази история е била нагласена от „така наречения журналист“.
Колкото до хората, които работят в БНР, Ива е категорична, че те са от тези, които винаги са отстоявали мнението си и не се страхуват от това. Според нея това е просто защото БНР е институция, в която има сбор от хора, които не ги е страх. „Трябва да сме малко повече биткаджии, за да отстоява човек мнението си. В повечето частни медии договорите се прекратяват много лесно. Изобщо тази професия, особено в последно време, беше доста уязвима и доста се проми. Дори обществената ѝ тежест малко понамаля точно поради тази причина – журналистите станаха проводници на пропаганда, което е убийствено за гилдията изобщо. Слава богу, БНР и някои други медии запазиха силата да бъдеш журналист, която понякога се превръща и в смелост“, казва Ива Дойчинова.
Ива признава, че последните девет години я привличат много категорично будителските теми и будителите. За нея това са хората, имената, дейностите и каузите, за които трябва да се говори.
Причината – понякога се увличаме от мътната тиня на злободневието, където имената изскачат и изгарят. Едва ли някой от българите може да каже кои са примерно последните десет министри на енергетиката. За нея хората, които управляват държавата, са тези, които просто трябва да си гледат работата. И понякога се увличаме в това да смятаме, че направеното от тях е достойно да се чуе от всеки. А според нея достойното да се чуе всеки ден, е това, което много други общественици и интелектуалци, и хора на изкуството, и хора на каузата успяват да създадат. Като например да обзаведат детските отделения в болниците, да направят социални предприятия в затворите, да работят против дискриминацията.