„Приобщаващото образование трябва да е синоним на качествено образование“, казва д-р Ива Бонева
Приобщаващото образование у нас все още е обект на разгорещени дискусии между специалисти, родители, учители. То се приема нееднозначно от част от обществото и това показва, че има неразбиране за ролята, която трябва да изпълнява, и целите, които да постига. Промените в тази сфера получават силен тласък след конференцията на ЮНЕСКО в Саламанка, Испания, която прави приобщаващото образование в Европа императив. И България, като страна членка на Европейския съюз, се съобразява с препоръките. В началото у нас процесът върви бавно, но със Закона за предучилищно и училищно образование от 2016 г. получава правна регламентация и се ускорява. В днешния брой представяме коментара на д-р Ива Бонева – председател на Управителния съвет на Сдружение за споделено учене ЕЛА.
Зина СОКОЛОВА
Много път се извървя от началото, поставено през 2004 г. – казва д-р Ива Бонева. – Спомням си, че имаше приблизително 22 000 деца в помощни училища. Част от тях бяха от социално слаби семейства и бяха там, защото получаваха пансион и храна – истинско облекчение за родителите. Имаше и негативна практика, неофициална, учители да минават по махалите и да рекламират помощните училища. След поредица от кампании това се промени и помощните училища бяха реформирани.
Но по-важно е да се разбере, че приобщаващото образование не е образование за деца със специални образователни потребности или за деца с увреждания. То е образование, при което всяко дете може да намери място в клас – независимо дали е със специални образователни потребности, с увреждане, с проблемно поведение, с различен майчин език, или пък става дума за деца бежанци и т.н. Всяко дете в някакъв момент може да има нужда от подкрепа. А училището е мястото, където тази подкрепа се предоставя. Особено когато семейството не успява да се справи. Днес има и друг феномен с това, което в Румъния наричат „новите сираци“ – когато родителите работят в чужбина и децата са сами или при роднини. И тези деца имат нужда от подкрепа. Приобщаващото образование е за всички, но сякаш не го разбираме. А то ясно е записано в Закона.“
Д-р Ива Бонева подчертава, че децата със сериозни увреждания не са толкова много, че да бъдат проблем за образователната сфера. Но все още и обществото, и родителите са неподготвени да приемат, че училището не е място, където само се учи.
„Нямаме точна статистика, но у нас около 15% от децата биха имали някакъв дислексичен синдром. Наричаме това специфични нарушения на способността за учене – казва д-р Бонева. – Обикновено те не се манифестират в някакви непреодолими затруднения. По-скоро е възможно след IV клас да се появят поведенчески проблеми. Причината е, че понякога има проблем с възприемането – нап-
ример на писмена информация. И когато някои деца виждат, че не се справят, те намират друг път да получат признание. Стават клоунът на класа, държат се хулигански, смятайки, че е по-добре да си мързелив и да не ти пука, отколкото да си глупав. Някои деца изпадат в депресия, възможни са различни реакции, когато училището не предоставя възможност за реализация.
Тези деца, за съжаление, сами се възприемат като глупави. Те виждат, че в I клас съучениците им се справят с четенето, а те не се справят. При тях буквите могат да хвърлят сянка, да подскачат, да мърдат, но те не знаят, че само те имат затруднение, а другите деца – не. Когато проблемът не се открие навреме, а той се открива трудно, защото това не са деца с интелектуални затруднения, те добиват ниска самооценка, която остава за цял живот. И понякога търсят изява в антисоциални дейности, за да привлекат вниманието на околните.“
Д-р Бонева е категорична, че обществото е длъжник на тези деца. Все още педагогическите специалисти не са подготвени да откриват подобни затруднения. А те могат да се идентифицират още в детската градина и децата да получат адекватна подкрепа. Децата с дислексия мислят повече в образи. За тях да възприемат слухова и писмена информация, е по-сложно. Но видеопреразказ, групови занятия за тях са лесни. При някои деца слуховата преработка не работи както при другите. Те чуват добре, но мозъкът преработва звуците по-бавно, тъй като понякога не различава паузите между думите. И за детето всичко, което чува, е една голяма дума – за да я разбере, трябва да се концентрира. Но никой не може да стои концентриран 8 часа, защото просто ще се умори. Затова децата с дислексия често се оплакват, че ги боли глава или корем. Но родителите не им вярват и ги укоряват, че ги мързи, че не искат да четат.
Затова е много важно децата с такъв проблем да бъдат идентифицирани рано, за да им се помогне, като им се подава информацията по начин, по който те да я възприемат, казва експертът. Много успешни и известни личности са имали дислексия, но са се справили с проблема. Има шрифтове за дислексици, има начини да се намали визуалното напрежение – най-трудно се възприемат черни букви на бял фон. За очите е много по-добре текстът да бъде с тъмносини букви на розов фон например.
Според д-р Бонева всички тези открития на невронауките, на невропедагогиката вече са достъпни. Но много бавно стигат до учителите в клас. Работата с деца с дислексия рядко е за специален педагог, подчертава тя. Аутистичният спектър е по-сложен. По-лекият му вариант е синдромът на Аспергер. Тези деца също могат да намерят място в класната стая, без да създават проблеми. Те са съсредоточени в една тема и са добри в нея – например да пресмятат големи числа наум. Има и по-сложни случаи, които изискват специална подкрепа.
„Но у нас все още не се разбира достатъчно разликата между трите нива на подкрепа, която трябва да бъде оказвана в училището – обща, допълнителна и специална – обяснява д-р Бонева. – Специалната подкрепа е индивидуална, тя трябва да се предоставя на децата, които не могат да се справят сами.
А те не са толкова много. Едно дете с дислексия рядко има нужда от индивидуална работа. На него му е нужно учителят да го сложи в група с други деца или да му подава информацията по различен начин. Но така подадена информация се възприема добре и от останалите деца. Няма нужда да измисля нещо специално заради това дете, а по-скоро да се разнообразяват и осъвременяват начините на преподаване, за да могат да включват всички деца. Тогава няма да квалифицираме всяко дете, което има нужда от подкрепа, като такова със специални потребности. В момента се казва, че имаме 29 000 деца със специални образователни потребности. Но голяма част от тях нямат нужда от индивидуална подкрепа, а по-скоро от допълнителна подкрепа в класа.“
Децата в риск и децата с таланти също попадат в тази група. Деца в риск могат да бъдат и тези, чиито родители са в чужбина. Децата с таланти могат да бъдат в най-различни сфери и да имат нужда от подкрепа за овладяване на български език например, ако майчиният им език е различен.
Статистиката от други държави показва, че от специална помощ се нуждаят около 5% от всички деца. Те имат нужда от специалисти – ресурсен учител, логопед, тифлопедагог, сурдопедагог и други. Училището трябва да осигури адекватна подкрепа на тези деца – и при диагностиката, и при работата с тях. Сега в училищата се осигуряват главно обща и допълнителна подкрепа, като в групата за допълнителна подкрепа влизат и деца с увреждания, в инвалидни колички, които не могат да говорят, тежки случаи на аутизъм.
А регионалните центрове за подкрепа на приобщаващото образование трябва да направят оценка от какво има нужда всяко дете с проблем, което е огромна работа.
„Истината е, че ресурсните центрове са поставени в много трудна ситуация, а училищата разчитат на тях за всичко – казва д-р Бонева. – Дори има учители, които искат да се освободят от отговорност, и затова казват за някое дете с увреждания: да го вземат ресурсните.“
Но регионалните центрове не могат да поемат всички деца с проблеми. Няма смисъл ресурсният учител да изведе едно дете от класната стая и да работи с него. В добрия случай той ще го вижда два пъти седмично за по два часа. През останалото време детето е в училище. И ако има поведенчески проблем, той трябва да се реши в училище. Ролята на Центъра за подкрепа на процеса на приобщаващо образование трябва да е повече методическа, да се работи повече с учителите, за да ги подготвят. В педагогическия екип задължително трябва да има и помощник-учител. Да помагат в работата с тези деца, могат и студенти по педагогика.
„У нас хората проявяват искрено съчувствие към тези деца. Но тази парадигма на милосърдието не работи за равни права на децата, тя не е продуктивна – казва д-р Бонева. – На тези деца трябва да се помага така, че да намерят своето място в обществото. В много страни те си намират работа и водят независим и достоен живот – ние сме още далеч от това. Има блестящи примери с училища, където приобщаващото образование се случва идеално. Това образование трябва да е синоним на качествено образование, което стимулира всяко дете да изяви силните си страни. Тези училища предлагат страхотно образование, въпреки че работят с трудни деца. Но в тях има добър педагогически екип. Ако в едно средищно училище има 20 деца със специални образователни потребности, това акумулира достатъчно средства – те са отпуснати на децата, за да може училището да наема специалисти при необходимост. И те да работят с учителите, децата и родителите. Регионалният център трябва да се търси, когато има нужда от консултация с редки специалисти. За всекидневни нужди не може да се разчита на Центъра. Тези центрове са 28, а училищата са хиляди.“
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg