Левски оттатък вековните клишета

Съвременните българи са забравили, че и той, подобно на тях, е чувствал, мечтал и грешил

Димитър Атанасов*

Васил Иванов Кунчев, когото познаваме като Левски, е сред онези исторически фигури, за които клишето сякаш отдавна се е сложило. Изглежда, че няма какво да прибавим към всеобщо познатия и необходим на обществото национален герой, който служи за негов етически пример. Левски отдавна се е превърнал в паметник. Съвременните българи са забравили, че и той, подобно на тях е стъпвал по земята, че е роден от майка, живял е и чувствал, имал близки, мечтал е. Не на последно място – грешил.

Вечно живият герой
От тази гледна точка за мнозина навярно фигурата на Васил Левски изглежда ясна както в плана на био-
графията му, така и на оценките и на стойността му за съвременното общество. Заявявам, че нито едно от тези твърдения не е вярно. Ако гледаме която и да е историческа личност като застинала материя, то, първо – отнемаме правото ѝ на живот. Всеки национален герой е жив – тогава, но и днес. Ще живее и утре. Героят не е тяло за упражнение по анатомия. Живият физически корпус е почти като живеещата чрез разказите и еталонното си място социално значима плът. Второ, историята е терен, на който обществото и индивидите имат възможност да проверят валидността на решенията си, без да страдат. Миналото е поле, което предоставя безброй шансове за снабдяване с опитност по пасивен начин, без да се налага неуспехът да бъде изстрадан. Историческият опит във всяко следващо време се пречупва по уникален начин и представлява сюжет с отворен край.
Ето защо националният герой, заживял след кончината си, изглежда по различен начин, бидейки договарян и предоговарян спрямо потребностите на всеки нов режим, в който обществата се разгръщат. Въпреки че лицата на историята получават свои изображения във вид на паметници в градската територия, вкаменяването на образите им води до превръщането им в клише, което бързо се изпразва от съдържание. В масовия случай от фактологически уплътнения лик на героя остава само емоционалната опаковка – обстоятелство, което улеснява употребата на миналото за популизми и пропаганди днес.

Дискусии около рождената дата на Апостола
Фактическата страна на животоописанието му все още не е завършена. Малко известно е, че рождената дата, която четем във всички учебници по история, едва ли е вярна. Учените са изказали поне четири предположения в тази насока. Според най-разпространеното Левски е роден на 6/18 юли 1837 г. Съществуват мнения за 1840-а, 1843-а и 1846 г. В пос-
ледните години след проучвания на османски данъчни документи историкът Григор Бойков достигна до данни за семейството на Дякона, от които с голяма степен на вероятност може да се твърди, че той се е появил на света през лятото на 1840 г.
Датата на раждането не е просто число на паметника на героя. Възрастта му дава възможност да си представим издигането му сред доста по-възрастни и авторитетни поборници и да разиграем мислено споровете с комитетските дейци, които никак не са били рядкост. Според популярния си образ Васил Левски е бил свободолюбив. В несъгласията си с революционната емиграция, бидейки един от младите, в заставането му срещу натрупалите достатъчно реноме деятели на борбата, проличава ясно разбирането му за един от аспектите на свободата – никой няма монопол над истината. Истинното подлежи на доказване, а състезанието за него печели най-убедителният – разбиране, което почти копира съвременното схващане за релативната природа на съжденията.

Разбиранията за насилието
Популярно Левски е мислен като свят образ, чужд на всяко насилие. В достъпния на обществото разказ за Вътрешната революционна организация присъства само едно престъпление – обира на хазната в Арабаконашкия проход, който води в крайна сметка до залавянето и обесването му. Похват, който допълнително затвърждава разбирането за борбата за освобождение въобще като за процес, чиито средства изключват насилието.
Важно е да отбележим, че Апостолът е силно далечен на мъченичеството. Въпреки насилствената си смърт в живота си той никак не е бил чужд на методите на насилието. Зад гърба му има поне едно документирано убийство, а навярно и повече. Например един от методите за набиране на средства за бъдещия бунт е бил натискът към богатите българи, който често пъти е достигал до заплахи, а и повече.

Управленският стил начело на ВРО
Краткото съществуване на ВРО показва още поне няколко аспекта
от личността на Апостола. Известно е, че организацията се е осъществявала в пълна тайна. Самият Левски прилага механизми, заети от италианската революция и от други освободителни движения, които осигуряват ефективно общуване на комитетите, но без много от дейците и куриерите да се познават лично: ако някой бъде заловен, да не разполага с информация, поставяща в опасност цялата структура. Подобен почерк е отражение на част от характера на Дякона – бидейки упорит до последна степен, посветен почти до религиозна отдаденост на делото, той бил повече от недоверчив. От разкази на съвременници може да се заключи, че бил в състояние да заподозре всекиго по съвършено незначителен повод. На това се дължи фактът, че за ръководната роля на революцията разчитал само на себе си.
Тъкмо това личи във финалната свада между него и деятелите на букурещката емиграция. Сблъсъкът по въпроса за стратегията на борба ескалира, разменят се нелицеприятни реплики, а Левски показва пълна липса на готовност за съобразяване с решение, взето на демократична база и с индивидуален вот. Неговата работа няма подкрепа от хората около Каравелов и Ботев и поради нежеланието на Апостола да се вслуша в когото и да било. Същото качество излиза на преден план и в сблъсъка му с Димитър Общи, чието неподчинение води до съкрушаването на ВРО.

Мястото на демокрацията във възгледите на Апостола
Наред с това, Васил Левски истински заставал зад идеите на бъдещото демократично устройство на мечтаната от него България. „Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било“ – е написано в Наредата на работниците за освобождението на българския народ. Въпреки че текстът по всяка вероятност не носи авторството на Дякона, няма съмнение, че той е вярвал в идеите, изложени в него. Същия принцип той сам вписва в свое писмо до Каравелов, прибавяйки емблематичното „чиста и свята република“ – държава на закона и всеобщото равенство пред правилата, основана на един граждански прочит на патриотизма.
Концепция, която няма нищо общо с лозунгите на съвременните националисти, които често пъти тълкуват чистотата като генетическа несмесеност на етноса. Разбиране, дълбоко чуждо на либералния демократ Левски.
Революцията е прицелена не в прогонване на представителите на небългарски народности – за тях България би следвало да бъде също толкова родина, колкото е за българите. Тази теза също се потвърждава от цитираните два текста – Наредата, в чиито първи редове е отбелязан фактът, че поробител е „деспотско-тиранската система“, а не комшията турчин, който страда от потисничеството ѝ наравно с българите; и дописката до в. „Свобода“, издадена в броя от 13.02.1871 г., където Империята е назована като „гнусно тиранство“ и „гнила и беззаконна държава“. Онази политическа система, която не е в състояние да защити хората и да им осигури възможност за развитие и добруване, трябва да бъде демонтирана – отново гражданска платформа, според която родолюбието няма народност, вяра и цвят на кожата, а родината е еднакво гостоприемна за всички, готови да допринасят за себе си и обществото според закона.

Заключителни думи
Подобно на всяка личност, Васил Левски е бил сложен характер. Веднъж смел до предела, следващия път – уплашен, готов на откровена диктатура, но в името на заветното републиканско и демократично управление, той е жертва не само на турския съд и на показанията на Иванчо Хаджипенчович, но и на генерализациите, които всяко поколение му причинява в опита си да го изгради не от плът и кръв, а от бронз и гранит. Левски не е идол, а жив човек с всичките си противоречия.
Схематично би било да си представим Апостола като фигура с две самоличности – в представянията му се срещат и определения като „революционерът“ и „човекът“, които би следвало да носят различни характеристики и да обясняват противоположностите в характера му. Редукцията на Левски до подобен опростен модел служи на илюзията за монолитността на историческите фигури. Според масовото очакване онзи, който служи за пример за законност, никога не е пресичал улицата на червен светофар. Истината е, че противоречията са част от всекиго и тъкмо тяхното наличие е сигурен знак за вътрешни напрежения, за протичащи интензивно мисловни процеси и емоционални движения.
Масовото съзнание борави с абсолютни истини. За него езиците на относителността и условността са тежки и неразбираеми. Ето защо ликът на Левски, оформен за популярна употреба, е далеч от многопластовата му реална личност – той е еднопосочен, защото само като такъв не би провокирал съмнения и би бил възприет съвършено еднозначно. Апостолът от учебника не е историческа личност, а възпитателно средство, подобно на приказките.
От тази гледна точка всички ние сме в дълг към него. Отдавна е време да реставрираме сложнотиите около неговата фигура без тревога относно възможното му приземяване. По този начин Левски би бил изваден от битието си на приказен герой, служещ за утвърждаване на ценностите на традиционното общество, и би заживял отново сред едно модерно гражданство, на което неговите личностни напрегнатости
биха послужили като подтик за по-задълбочено и критическо разглеждане на света наистина оттатък клишетата.

* Димитър Атанасов е историк, работи в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН. Занимава се с история на Балканите и с употребите на миналото днес

Свързани статии:

Най-страшните земетресения в България – разкази на очевидци Слова на почит към Апостола ОУ „Васил Левски“ – Белене, почита патрона си В памет на Дякона