Златни страници от българската книжовност се пазят в големите европейски билиотеки и музеи. Нито Ватиканският препис на Манасиевата хроника, нито Лондонското четвероевангелие или Болонският псалтир са писани в тези точки на географията. Те са пренесени от чужди колекционери, които опоскаха нашите манастири.
През ХVIII и ХIХ столетие любители на старини масово задигат български книги. Така по находките се лепят имената на похитителите: Асеманиево евангелие, Клоцов сборник, Григоровичев паримейник, Евангелие Кохно, Томичов псалтир, Тихонравов дамаскин.
Пътешествениците по нашенско пълнят с ръкописи магарешки дисаги и волски каруци. Когато добичетата изнемогват под товара, стопаните им вземат само „най-важните“ части от текста. Глаголически и кирилски паметници са раздирани и поделяни между ценители на словото. Слепченският апостол например, писан на пергамент през ХII век, е разкъсан на шест части. Фрагментите са пръснати в Пловдив, Киев, Москва и Петербург.
Иван-Александровото четвероевангелие
е най-богатият на миниатюри среднобългарски паметник. Създаден през 1356 г. в Търново по нареждане на българския владетел. По време на турското нашествие ръкописът е изнесен на север от Дунав. Тук е притежание на влашкия феодал Александър Добрият. В началото на ХVII век евангелието е пренесено в атонския манастир „Св. Павел“.
През 1837 г. на манастира гостува лорд Робърт Кързън. На тръгване игуменът предлага да му подари нещо за спомен. Благородникът иска книга. „О! С всяка готовност, ние не си служим със старите книги и мене ще ми бъде драго, ако вие приемете една“, умилява се монахът.
Англичанинът сочи евангелието, което го е потресло с изяществото си. „Мъчно повярвах, че той ще ми я подари, а когато игуменът ми я подаде в ръка, аз се събудих като от сън“, признава той. За добавка приема още две книги. Кързън обаче се чувства крадец. Наясно е, че е ограбил манастира: „Както и да е, преди да замина, като едно утешение на съвестта си аз дадох няколко пари за църквата“.
За Драгановият миней проф. Куйо Куев пише: „Той е първият опит в славянското Средновековие да се създаде празничен миней, в който е обобщена народностната химнографска традиция“. Включени са служби за българските светци Кирил Философ, Методий, Иван Рилски, Петка Търновска и други.
Минеят, създаден през ХIII век, е съхраняван в Зографския манастир. От него първи къса руският професор Виктор Григорович. Посетил Атон през 1844 – 1845 г., той отделя два листа от службата на св. Иван Рилски. Сега фрагментите се пазят в Москва. „Григорович ще да е откъснал листа и от службата на цар Петър Български“, предполага проф. Куев.
Три листа от Драгановия миней отмъква Порфирий Успенски
Днес са изложени в Петербург. Други шест листа най-сетне плячкосва неизвестно лице и ги пренася в манастира „Св. Пантелеймон“.
Томичовия псалтир е писан в Търново около 1360 г. и съдържа 301 листа. Паметникът е ценен със своите 109 миниатюри от Стария и Новия завет. И той като Иван-Александровото четвероевангелие попада в атонския манастир „Св. Павел“.
По-нататък следите му се губят. Неизвестно кога и къде ръкописът отива в ръцете на проф. Сима Томич. През 1901 г. той е командирован от Сръбската академия на науките в Македония. Задачата му е да проучва местните говори, но всъщност краде български ръкописи. Продава ги на Историческия музей в Москва.
Мариинското четвероевангелие е глаголически паметник от началото на ХI век. Част е загубена, а това, което е оцеляло, е поделено между Виктор Григорович и австрийския консул в Солун Антун Миханович.
Основното прибира Григорович. През 1852 г. той се радва на находката: „Глаголически по-пълни паметници са много малко количество. Досега са известни само два – единият във Ватикана, а другият в Тридент у граф Клоц. В Св. гора ми се удаде да намеря трети, който и описах в очерка си за пътуването си. Там намерих още един кодекс, по-пълен от досега известните, съдържащ в себе си белези на сходство с Ватиканския“.
Антун Миханович се добира само до два пергаментни листа. Консулът дори не знае, че са от Мариинското евангелие. Дава фрагментите на Франц Миклошич, който ги издава. Могат да се видят в Националната библиотека във Виена.
Посегнаха и на нашите първопечатни книги
„Ово су наши!“, обявиха македонските апашки сайтове в разградения двор на интернет. Става дума за зората на кирилското книгопечатане. Последното десетилетие на XV век негови центрове са Краков, Цетине, Венеция, влашките княжества и манастирските печатни ателиета на Балканите.
Следващото столетие Венецианската република е главното средище. През 1519 – 1520 г. сръбският войвода Божидар Вукович и синът му Винченцо отварят там типография. Книгите са разпространявани в сръбските и българските земи. Божидар умира през 1540 г., предприятието управлява Винченцо, после минава в ръцете на българина Яков Крайков. От 1566 до 1572 г. той печата „Часословец“, „Псалтир“, „Молитвеник“ и „Различни потреби“. Това са заглавията, които поставят темелите на нашето книгопечатане.
Кой е Яков Крайков? „Аз, Яков от пределех македонских, от места завом София, Крайков син“, представя се той в Псалтира. Марин Дринов обяснява „македонската връзка“ още в края на XIX век, когато на политическата карта няма „македонска нация“.
„Първо и първо – пише той, – ние тук трябва да се позапрем на бележката, в която Яков Крайков казва, че неговото родно място София се намервало в Македония. За разяснение на тая бележка доста ще бъде да напомним, че във Ватиканский препис от българский превод на Манасиевата летопис се намерва образът на българский цар Йоан Александър…“
Той е от XIV столетие, а през XVI или XVII век е добавена приписка на латински: „Йоан Александър Македонец, по просба на когото тая книга биде преведена от гръцки на български“.
„От тук става ясно, че по времето на Якова Крайкова и други писатели с името Македония са наричали изобщо българската земя“, заключава Марин Дринов.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg