Тя живее на столичната улица „Усмивка“, в съседство с детска градина „Щастие“. Едно почти приказно съчетание на житейски адрес с координатите на личната галактика на Текла Алексиева. През ноември именитата българска художничка ще отпразнува своята 80-а годишнина, но чистосърдечно признава, че в душата ѝ живее малка калпазанка. „Аз винаги съм се чувствала на 12 години. Акълът ми може да е по-голям, обаче душата ми е на толкова. И съм си детето, което обичаше да прави пакости, обичам лошото време, обичам да хулиганствам, калпазанството обичам. Да се правя на някаква дама, въпреки че май на хората им изглеждам дама…? Ама каква дама съм аз!? Аз съм си Текла“, смее се художничката, която в момента подготвя илюстрации за детски приказки.
Поколения читатели израстват с фантастичните светове от кориците на емблематичната поредица Библиотека „Галактика“, илюстрирани от Текла Алексиева. Талантливите ѝ ръце дават живот на шест анимационни филма, рисуват обложките на албумите „Вкусът на времето“ и „XX век“ на „Щурците“, сътворяват ювелирното изящество на пощенските марки с облика на митологичната Баба Марта и Свети Георги. Делнично артистичната кореспонденция в стихове със съпруга ѝ – талантливия художник и илюстратор Жеко Алексиев, раждат две поетични книги – „Неусетно“ и „Дълги сенки“.
Кръстена е на първата християнска светица – св. първомъченица и равноапостолна Текла, и оттук тръгва разговорът ни с нея – за вярата, за рисуването като начин на живот и творческото дълголетие като съдба.
– Вярващ човек ли сте, г-жо Алексиева? В човека ли вярвате, или в съдбата?
– Да, вярващ човек съм. Вярвам в Господ. А съдбата – тя е от Него.
– Споделяте ли максимата, че когато ученикът е готов, той среща своя учител? Изпитвали ли сте я в реалния живот?
– Не, не ми е случвало. Когато нещо ще се случи – само това знам, – то става без моя намеса. Нито съм го мислила, нито съм го планирала, и изведнъж става нещо, което толкова не зависи от мен, че си викам: „Съдбо, съдбо-о…“. Толкоз!
– Навремето Вие ли открихте рисуването, или то Вас намери? Имахте ли свой вдъхновител или учител, който видя твореца у вас?
– Нямаше вдъхновител, аз си рисувах от дете и продължих, слава Богу, и до днес да рисувам. Не зная генетично ли, от Бога ли… Пътят беше ясен от самото начало – като рисувам, ще рисувам. Как приемам рисуването, питате… Приех го като Мodus vivendi, по-точно не мога да го кажа. (от латински „начин на живот“ – бел. р.).
– Разкажете ни за любимите си учители?
– Имам един медал за спомен, на който пише „20 години приятелство“. На него са изписани приятелите: Жеко – мъжът ми, нашите съученици Дари и Бого, който изработи медала през 1979 г., и имената на двама наши учители от Художествената гимназия: Димитър Арнаудов – Диди, който ни беше класен и ни преподаваше по живопис, и Иван Иванов – Ано, учителят ни по декорация. С тях страхотно се заобичахме, всъщност приятелството ни започна през 1959 г., когато влязохме в гимназията.
С тия учители много щастливо живеехме и приятно прекарвахме.
Много красиво приятелство, което продължи до смъртта им. От целия този прекрасен клас тогава много малко останахме.
Сещам се и за другарката Белчева, моя учителка по математика от прогимназията. С извинение, че го казвам, но мен учителите ме харесваха и заобичваха.
А тази другарка също се оказа, че ме е заобичала повече, отколкото съм предполагала. Защото тя беше математичка, а аз бях най-големия тъпак по математика, който изобщо се е раждал – мозъкът ми не мисли така.
Когато завършвахме VII клас, трябваше да се явявам на матура по математика – по всичките предмети бях отлична ученичка, но по математика едвам кретах, само геометрията я разбирах. Един ден др. Белчева ме извика да ѝ помагам с нанасянето на годишните оценки на класа – имаше едни огромни дневници в ония години, а аз пишех хубаво. Пиша аз, помагам, разговаряме си мило и любезно. Стигаме до моите бележки, бях един от последните номера, и тя почва:
„По тоя предмет, Текла – 6, по другия – 6. Стигнахме математика: Текла – 5, геометрия – 5“. Поглеждам я аз с ей такива очи, а тя ми вика: „Тихо, тихо…“.
Бях поразена от нейната безкрайна любезност на всичките ми тройки да ми пише накрая петица, за да ме освободи от матурите.
Тя беше за мен спомен велик за учител.
– Какви качества възпита у Вас Художествената академия? Кои са преподавателите, оставили най-ярка следа от това време?
– Беше едно нормално следване, без захласване по някой определен преподавател. Всъщност преподаването в Академията е доста по-различно, отколкото хората го мислят – че като чираците едно време в Ренесанса, някой те хваща да те учи, и учи… Е, не беше така. Ако говорим за учител, дал ми съвет, който съм запомнила за цял живот и е помогнал в работата ми, това е проф. Мито Гановски – мой преподавател по живопис. Каза ми нещо тясно професионално и много полезно, свързано със съчетанието на цветовете и гамите – той обучи всички ни, но аз някак си най го схванах.
Академията не беше време за някакви специални отношения. Спомням си по-големите от нас студенти, сега вече на по 90 години, учили при Илия Бешков. Казват, че той ги е научил на целия свят, че са ходели подире му както перипатетиците в Древна Гърция подир Платон или Аристотел. Всяка негова дума помнят и се гордеят с факта, че са били негови ученици. Явно, той им е дал много прекрасни неща, за да го пазят в съзнанието си цял живот. Такъв друг преподавател в Академията не е имало, доколкото знам. Бил е колкото голям художник, толкова и голям учител – именно учител.
– Какво дава дълголетието – в личен и в творчески план?
– Дава безкрайно много спомени, които ме заливат като вълна и от които вече ме боли главата. Четох някъде според фън шуй, кое е добро и кое е лошо за човека – за духа му, за живеенето. И се оказа, че да се пъхаш в спомените си, е от лошата половина. Аз въобще не се пъхам там, но спомените са се напъхали у мене, и това е неизбежно.
А иначе, с времето ставаш по-добър художник – от големия опит, от многото работа, от новите познания, които се трупат.
– Качеството, на което най-силно се доверявате като художник и артист?
– Наистина не знам. При мен е така – имам идея, рисувам я. Някой път става, друг път не става. Имам поставена задача – и почвам да я изпълнявам. Това за мен е една работа, целта ми е да я свърша добре.
Това е култура на отношението към хората и към света – добро възпитание. Нито съм подбирала, нито съм избирала, нито съм искала точно определено нещо да рисувам, просто каквото ми е поднасял животът в моята професия, аз съм го изпълнявала като един послушен 12-годишен човек, който между другото прави пакости. Имало е задачи, които са се закучвали колкото си искат и аз съм се борила с тях. И това няма нищо общо с т. нар. „вдъхновение“, художествени мисли… Тия отвлечени идеи за художника, който си смуче молива и чака да му дойде „отгоре“ вдъхновението – такова нещо не съществува.
– Какъв паралел бихте направили между живота и изкуството?
– За мен изкуството е паралелна вселена. И то защо – ние живеем в три измерения, обаче от векове хората се занимават с изобразително изкуство, което разбира се, е двумерно – я по стените на пещерите, я на картинки. Нашият триизмерен или 4-мерен свят – разбира се, с времето, е в постоянно движение; дали има развитие, или не – това е съвсем друг въпрос.
На двумерния свят на изкуството никой не може да му се бърка в работата.
Затова той е паралелната вселена и в него няма измерението „време“. Тази вселена съществува заедно с нас и ние имаме честта отчасти да можем да проникваме в нея. Това мисля за живота и изкуството.
– Вие сте художникът, илюстрирал кориците на научнофантастичната поредица „Галактика“. Каква е галактиката на Текла Алексиева?
– Моята галактика е огромна – много интереси имам, съвсем извън рисуването. И там си ровя умствено, и си ми е приятно, и си ми е интересно. Толкова е голяма моята галактика, че не мога да ви я опиша.
Защото всяка тема, ако захванеш да мислиш за нея, влачи след себе си втора и трета, и четвърта. Най-мразя, като си легна, да се размисля на някаква тема – ами то няма заспиване.
– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат учители, и кои са вашите?
– Точно учители сред книгите нямам. Но тук у дома имам близо 3000 тома и още много в ателието. Е, не съм ги прочела всичките, но понеже целият ми живот е потънал в книги, че и в илюстрации за книги, имам ли любима? Имам и това е „Соларис“ – знам романа наизуст.
Не че толкова ми е повлияла книгата, колкото ме грабна акълът на Станислав Лем, начинът, по който я е написал – с едно философско обобщение на човечеството, с послание, което рядко съм срещала в такъв сбит и безкрайно интересен сюжет. Станислав Лем ми е доста любим не само с този роман, прекрасни книги има, които мога да препрочитам. От една кръвна група сме с него, намерихме се.
– Може ли според вас човек сам на себе си да бъде учител?
– Може, абсолютно задължително се уча от грешките си. Човек акъл не може да си даде, но като направи грешка, си казва:
„Аха-а-а, така значи. Добре, благодаря“.
И научаваш нещо.
Разгледайте корици на книгите на Библиотека „Галактика“ тук.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg