Мира Добрева, водеща на „Отблизо“ по БНТ: Днешните учители могат да откриват светове

Човек трябва да създава смисъл, а не просто да се показва

Харизматична водеща на предаването „Отблизо“ по БНТ и разказвач на затрогващи човешки истории, Мира Добрева споделя, че целият ѝ житейски път е съпроводен от думата „достойнство“. От Икономическия техникум в Смолян и УНСС в София до мечтаната телевизионна журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“, тя изпитва своя опърничав, по собствените ѝ думи, характер, избирайки нещата, които са изпълнени със смисъл. „Такъв ми е натюрелът – подхождам избирателно към всичко в моя живот. Избирам доброто и отбягвам онова, което не ми харесва, включително негативните хора и мисли“, споделя тя. Професионалното ѝ и житейско любопитство я среща с десетки български столетници – истински благи учители, чиито истории Мира Добрева описва в дебютната си книга „Столетниците – благословия или орисия“.
За научените уроци, силата на българското слово и отговорността да бъдеш водещ на високата трибуна на обществената телевизия БНТ, Мира Добрева разказва в рубриката „Учителите в моя живот“ на в. „Аз-буки“.

Мира Добрева с една от героините на своята книга за столетниците

Мария ГЕОРГИЕВА

С какви думи бихте описали призванието на учителя от дистанцията на времето и професията си на телевизионен водещ и разказвач на истории?
– Към учителя винаги се отнасям с преклонение и особена почит, дори страхопочитание. Независимо от гледната точка на успеха и възрастта, учителят винаги предизвиква в душата ми онзи трепет, който е предизвиквал и когато съм била в първи клас, и когато съм завършвала училище. Още повече че като човек на думите, който се надява да оставя следа със словото си, изпитвам още по-силен респект и благодарност към своите учители. Винаги ги помня и ги споменавам – особено на 24 май и 1 ноември. Често дори се осмелявам да им се обадя, макар понякога да ми е малко неловко да ги безпокоя, защото зная колко много са ангажирани и колко неблагодарна работа имат днешните учители. Вярвам, че много малко от тях отиват просто за да си „изпеят“ урока и да мислят за други неща. Тяхната работа е призвание, при това невинаги оценено по достойнство. Учениците невинаги са благодарни към момента на приключването на урока, а учителите берат плодовете на своя труд години по-късно, както надявам се, се е случило и при мен.

– Каква следа оставиха учителите във вашия живот?
– Моите учители най-напред ме научиха да обичам словото – освен да го пиша правилно. Научиха ме как да използвам на мястото, където е необходимо, пряка реч; да сложа кавички, когато трябва; да знам има ли смисъл от многоточието, или да ударя една удивителна. Тази е най-веществената следа – да те научат на правопис и правоговор на този иначе нелесен български език. Да знаеш употребата на българския език по начина, по който Националната телевизия го заслужава, е огромна заслуга на моите учители. Защото аз не бих посмяла да застана на трибуната на обществената медия на България – БНТ, вече 25 години и да не знам достатъчно добре български. Това е толкова неизличима следа и за нея съм искрено благодарна.
Всеки път, когато някой близък мой приятел ми изпрати текст с молба да го проверя за грешки, се чувствам много горда и благодаря най-силно на моите първи учители. Наученото тогава остава завинаги. С времето към стилистичните и граматическите знания се добави и опитът от университета – как да редактираш един текст, как да умееш да го изградиш така, че той да въздейства на аудиторията по начина, по който очакваш. Това е вече следваща стъпка, за която отново благодаря на моите учители. И това е следата, която пожелавам на всеки настоящ ученик да остане.

– Вие самата добра ученичка ли бяхте? Кои предмети ви бяха любими и кои не съвсем по сърце?
– Много лоша ученичка бях и знам, че не съм добър пример. Толкова боготворях литературата, толкова много четях книги, че смятах, че нищо друго в живота не ми е необходимо. По цели следобеди, вместо да си подготвям домашните и уроците, аз се отдавах на четене. Спомням си как заспивах с книга в ръка на спалнята у дома, където беше най-светло, а завивката беше от т.нар. „старо злато“ и будеше възхищение у всички, които я видеха. Много обичах да лягам на тази покривка. Имам един ярък спомен за „Мартин Идън“ на Джек Лондон – как чета и плача, чета и плача, и накрая съм заспала. Покривката от „старо злато“ се беше намокрила и станала на петна, а майка ми дойде да провери докъде съм с уроците, защото беше станало вечер. Аз бях прочела книга, но не бях учила по абсолютно нищо.
По математика – алгебра и
геометрия, бях поразително слаба ученичка. И това не е добър пример. Знам, че и днес на повечето ученици им се струва, че няма смисъл да учат математика, но това, разбира се, не е така. Математиката ни помага през целия живот. Имах шестици по всички предмети, в които имаше думички, а по всички, които имаха цифрички, положението беше трагично. Благословена бях с всичките си учители по литература, които ми даваха възможност да водя открити уроци, да чета есетата си пред класа. Спомням си състезанията по най-дълго четене без грешка – било е в първи или втори клас, където мен накрая спряха да ме избират, защото просто не грешах и на останалите деца никога не им идваше редът. Тогава забелязах, че имам умението да произнасям много дълги текстове на прима виста – тогава не знаех, че това е изразът, което навярно си е един вид талант.

– С какви характерни качества запомнихте учителите от „своето“ време и кои са най-ценните уроци, научени от тях?
– За днешните учители мога да съдя най-вече по онези, които каня в предаването си „Отблизо“. Искрено им се възхищавам. Ще споделя нещо, което може да ви изненада, но намирам днешните учители за много по-добри от нашите учители навремето. Съжалявам да го кажа. Пред днешните учители е отворен светът, те не живеят в тоталитарен режим, не трябва да спазват директиви. Стига да искат, днешните учители могат сами да откриват и създават светове.
В годините, когато аз бях ученичка, България беше изключително затворена държава. До нас не достигаха много от книгите на съвременните автори, а западната музика предизвикваше голям интерес. Спомням си как баща ми беше донесъл видеокасети с Майкъл Джексън и други нашумели изпълнители. Водена от любопитство, задавах на учителите си въпроси чисто в музикална връзка – какъв е този стил, защото е непознат за нас. А те не можеха да ми отговорят, просто защото не знаеха. Това, разбира се, не омаловажава ценните уроци, на които ме научиха моите учители.
Не знам дали днес има тежестта на ценен урок, но нас навремето ни учеха да бъдем скромни. И това е ценно, защото е християнска добродетел, въпреки че тогава се смяташе за комунистическа добродетел. Това е качеството, което изключително много ценя у себе си – да не се хвалиш, да не се изтъкваш. Разбира се, социалните профили във виртуалното пространство, които имам и са много добре развити и работещи, реално противоречат с това, което казвам. Защото социална мрежа означава да се показваш, да се изтъкваш, да споделяш постиженията си. Въпреки това смятам, че можеш да избираш думите, с които да го правиш, и да оставяш съдържание, а не просто снимка, която да казва: вижте ме.
Човек трябва да създава смисъл, е не просто да се показва. На това ме научиха моите учители – на скромност и християнско смирение, което много уважавам както у себе си, така и у всеки друг.
В днешно време учениците са много различни и не непременно много добри спрямо възможностите,
които имат. Те обаче не са виновни. Социалните медии ги развращават достатъчно силно, както и формати като „Ергенът“, да речем. Подрас-
тващите смятат, че това е нормално, а всъщност тук нормалността се губи.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат истински учители, и кои са вашите книги учители?
– Разбира се, като човек, който пише книги, много се надявам точно това да се разбере от разговора ни. Толкова много са моите книги учители! Откъде да започна? Четейки, всеки път си казвам – е, това е, край! Това е книгата, която винаги ще остане у мен. И така до следващата, която отварям. Напоследък чета много български автори, препрочитам класиците – Николай Хайтов, Блага Димитрова. Нейната книга „Пътуване към себе си“
е била мой истински учител. Не мога да пропусна „Хайка за вълци“ и „Преди да се родя и след това“ на Ивайло Петров, Стефан Цанев и още много… Покрай подготовката за конкретни теми в предаването си чета много Йовков, Елин Пелин, Христо Ботев.

– Какво научихте от героите на своята книга „Столетниците – благословия или орисия“? Какъв бе техният урок като Учители на живота?
– Столетниците, с които ме срещна животът, продължиха да ми преподават урока, който смятах за добре научен – урока да вървиш напред с уважение към хората. Да прекланяш глава пред всеки един, когото срещнеш по пътя си. Защото той в известно отношение стои над теб – навярно знае нещо, което ти със сигурност не знаеш. Или има специфичен талант и умее нещо, което ти нямаш силата да правиш. На това ме научиха столетниците.
Винаги ще помня думите на 102-годишния бай Тома от Смолян, който ми каза: „И не забравяй, моето дете, където и да отидеш, каквото и да правиш, каквото и да работиш, не забравяй, че преди всичко ти трябва да бъдеш човек“. Тези уроци се превърнаха в мое верую през годините. Мислех си, че това са думите само на един столетник, но те принадлежаха и на останалите – казани другояче, но носещи същия смисъл. Труд, чест и достойнство – това са думите, които запомних от столетниците. На челото ти трябва да пише „достойнство“. С такива думи вървя през живота си. И ако сутрин не отворя Библията или Молитвеника, вечер непременно заспивам със спомен за някой от моите столетници. Тогава дори да не съм казала молитвата си, знам, че съм отправила добро послание към Бог. И съм казала: „Благодаря ти, Боже, че ме срещна с тези хора, защото всъщност през целия си живот срещам Учители.“