На училище в Искърското дефиле

В подножието на Лакат-
нишките скали преди уроците
по катерене

Те са смели момичета. Не се страхуват да следват собствените си представи за успех, кариера и начин на живот. Търсят смисъла в онова, което правят, и държат да им носи удоволствие. На 22 и 28 години, Любомира Симеонова и Ивка Геризова принадлежат към поколението Z и вероятно затова са различни. Но ако решат да ви подадат ръка, тръгнете с тях. Там, където ще ви отведат, живеят щастливци.
Основно училище „Христо Ботев“ се намира на единствената равна улица в село Гара Лакатник. Когато за първи път идва тук, Ивка се загубва. „До този ден, изобщо не бях стъпвала там, нито пък знаех, че има училище – разказва тя. – Завърших висшето си образование и започнах да си търся работа като учител. Родена съм в Зли дол, но нямах впечатления от Лакатник. Случайно разбрах, че в училището на селото търсят възпитател за следобедните часове. Няколко пъти спирах да питам къде точно се намира.“

Едва на 19 години, току-що завършила гимназия и приета „Педагогика“ в Софийския университет, Любомира отива в училището на село Гара Лакатник, защото няма търпение да започне работа като учител. Днес е на 22, продължава образованието си, работи като учител за ЦОУД и се чувства удовлетворена. „Надявам се никога да не разбера хората, които ходят на работа с нежелание – казва Люба. – Голяма част от живота минава в работа и тя трябва да ти носи удоволствие.“

Питате се какво удоволствие доставят на един млад човек животът на село и работата в селско училище? Та учениците не надхвърлят 50, а пътят е стръмен. „Така е – съгласява се Любомира. – Пътят нагоре е стръмен. Нека подготвим децата!“
В историята на двете момичета става въпрос за риболов и скално катерене, за река Искър и Вражите дупки. Разказват за провесването на гигантска мартеница от Лакатнишките скали, но и за своя добър ръководител Десислава Младенова. Създаденият от нея екип си помага и в студените зими, и в мисията да съхрани образованието в малките населени места. Историята е също и за учителската професия, която възприемат като безценен дар, и за така необходимата на младия учител подкрепа. Над всичко обаче е тяхната огромна любов към децата. „Може да не вярвате, но присъствието на деца лекува всичко! – казва Ивка. – Те са най-святото нещо, най-голямото богатство.“

„Честно казано, не бих сменила работното си място – споделя откровено Любомира. – Не ме привличат нито големите градове, нито големите училища. Това е първата ми сериозна работа, но попаднах на изключителни деца, колеги и директор. Въпреки че сме малко училище, не спираме да работим, да обсъждаме нови идеи и да търсим начин да ги осъществим. Познаваме си децата и смея да твърдя, че на всяко е обърнато специално внимание. Пазим ги от неволите, говорим с тях по съвест, изграждаме връзка помежду си.
И макар на тези крехки години, усещам, че моето място е тук.“

Това, че в средищното и защитено ОУ „Христо Ботев“ се обучават малко на брой деца, дава възможност на всички да се включват във всяка инициатива. Едва приключили събитие, започват подготовката за следващото. Няколко месеца се готвят за спускането на 40-метровата мартеница от Лакатнишките скали. Събитието се организира съвместно с читалището и кметството и събира хора от цялата страна. Учениците изработват артикули, които продават на изложба-базар, а средствата отиват за различни цели. Възстановяват старата чешма в двора на училището и беседката, а тази година ги даряват за ремонт на лятната сцена.

„Всичко, което правим, е за училището и се надяваме да остане за следващите поколения – казва Ивка. Изразява огорчението си, че учителите невинаги получават нужното уважение, а училището е загубило от своя авторитет. – Хората извън тази сфера си мислят, че да си учител, е супер лесно. Влизаш сутрин, лафче, кафенце и – хайде вкъщи. В нашето училище, ако имахме стая за спане, сигурно нямаше да си ходим. Има дни, в които съм била учител, адвокат, сестра, майка, баща, търсач на нещо си, съдия, личен шофьор и какво ли още не. Това често не се разбира и не се оценява.“

Със сигурност обаче децата го оценяват. Радостта, изписана на лицата им, и изпълнените с възторг очи дават сила на Ивка и Любо-
мира за всяка нова идея. Макар че, признават те, ако се намираш сред живописното Искърско дефиле, природата също те вдъхновява. Затова всяка година 1 юни е незаб-
равим. Истинска веселба настъпва в селото. Всички отиват на риболов. „Събитието е много забавно – разказват двете млади учителки. – Жителите на селото се събират, започват да приготвят рибарските такъми, а родителите изкарват деня заедно с децата си. Радостта е двойна, защото е споделена.“

Но ако състезанието по риболов се превръща в голямо забавление, скалното катерене е предизвикателство. Стръмните отвеси на Лакатнишките скали – естествен декор и на сградата на основното училище, всекидневно привличат катерачи. Не остават безразлични към заниманието и децата от Гара Лакатник. През 2022 г. в местността Алпийска поляна учениците от ОУ „Христо Ботев“ правят първите си стъпки. Помагат им квалифицирани инструктори и планински спасители. „Децата бяха изключително развълнувани и не можеха да повярват, че подобно нещо им се случва“, споделя Геризова. Скалното катерене продължава и през тази учебна година, когато заниманията се допълват с преход и ориентиране с карта.

„Имахме възможността да се „гмурнем“ и във Вражите дупки, комплекс от няколко пещери – разказва Любомира. – Емоцията беше невероятна. Тъй като носим отговорност за здравето и живота на децата, тръгваме сериозно подготвени – с аптечка, допълнителни дрехи, храна и вода. Предварително провеждаме инструктаж. Независимо че сме на своя територия, изграждаме у децата навици, необходими им и занапред.“
За да могат учениците да тренират придобитите си умения, съвсем скоро в двора на училището ще се появи изкуствена катерачна стена. Информацията ни разкрива Ивка: „Съоръжението ще бъде наистина уникално и ще се използва не само от учениците. Всички знаем, че Лакатник е столица на алпинизма“. Двете с Любомира държат обаче да се знае, че зад всяка реализирана инициатива стои и тяхната директорка Десислава Младенова. „Освен че ни дава криле, тя мисли за колектива и полага големи усилия училището да се развива. И в хубави, и в трудни моменти винаги е зад нас“, споделят те.

Един зад друг стоят и учителите в ОУ „Христо Ботев“, взаимно се зареждат и популяризират инициативите си. „Мая Коцева е ценна с това, че стимулира децата да участват в конкурси и турнири с кауза – споделя Любомира Симеонова за дейностите на старши учителя. –„От храната до облаците“ е конкурс за опазване на околната среда. В него се включиха три наши отбора – от V, VI и VII клас. Конкурираха се с ученици от цялата страна за събирането на 1000 лева, които организаторите даряват на Българската хранителна банка.“ Люба разказва и за участието на децата от с. Гара Лакатник в инициативата „Стани закрилник на дивите животни“, отново насърчени от своя преподавател Мая Коцева. Учениците правят дарение и стават закрилници на рис.

С колеги, които я разбират, и директорка, на която може да се опре, Любомира признава, че е голяма късметлийка. „Да си млад учител, е привилегия – казва тя. – По-големите деца ти имат доверие и те търсят за съвети. За малките си като втори родител, защото винаги имат нужда от помощ. Смятам обаче, че в учебната програма трябва да бъдат заложени много повече упражнения, защото всяко дете има различен капацитет за усвояване на знанията и го прави с различно темпо. Бих дала и по-голяма свобода на учителите, които често се чувстват с „вързани ръце“. Ако зависи от мен, бих върнала възможността да се повтаря клас. Учениците трябва да знаят, че когато не полагат достатъчно старание, рискуват да повторят класа. Понякога точно спокойствието им води до лоши резултати.“

Макар и само на двайсет и няколко, Люба и Ивка вече са открили, че всеки ден е нов шанс да дадеш най-доброто от себе си и да бъдеш щастлив. Вероятно и заради това вокалната група, която Ивка Геризова ръководи, се нарича „Щастливци“. 9 момичета и 3 момчета на възраст от 7 до 11 години получават поздравления на училищните празници. „Често използвам израза „Ако правиш нещо, го прави както трябва или не го прави изобщо“ – казва младата учителка. – Напоследък все повече чувам от колеги, че са разочаровани от професията ни и са на път да се откажат. Ще споделя, че и аз самата съм си го мислила. Но вече знам, че това е моята работа, за това съм родена. Обичам децата, обичам всеки ден да научавам по нещо ново. В нашето училище всички си помагаме. Старшите учители ни съдействат и никога не са ни оставали да се лутаме сами. Надявам се, че малките населени места и малките училища няма да бъдат забравени, а на младите учители ще се дават възможности за развитие и реализация в собствената им страна.“