От малкото селско училище в Петрово, през Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет, пътят на Иван Шишиев е изпълнен с паметни уроци. „Най-важният от тях е винаги да разчитам на себе си и винаги да търся това, което наистина смятам за ценно. Беше път, извървян в търсене на това, което съм. И успях да се намеря. По този път книгата се превърна в най-голямата ценност за мен – както самата книга, така и разказът и историята, които идват с нея“, споделя настоящият фотограф и създател на проекта „Етюд-и-те на София“.
Идеята да представя по вдъхновяващ начин визуалната хроника на столицата, се ражда през 2015 г. и до днес е спечелила сърцата на близо 250 000 последователи в социалната мрежа „Фейсбук“. Красивите градски мигове, уловени от Иван Шишиев, намират място в специалния фотографски албум „Етюд-и-те на София“. Последван е от още едно издание – „Литературна София“, което представя интригуващи литературни сюжети и потапя в свят от случки, места и личности. През септември ще излезе и новата книга „Етюд-и-те на София: 24 часа в града“, събрала малки късчета истории за духа на столицата такава, каквато я вижда и усеща фотографът – романтична, живописна, пулсираща в свой собствен ритъм.
За силата на книгите, Учителите вдъхновители и как би представил своите „Етюди на образованието днес“, Иван Шишиев споделя пред в. „Аз-буки“.
Коя за теб е пресечната точка между теологията, богословието и фотографията?
– Общото е красотата. Защото тя е нещо, създадено от Твореца. И когато погледнеш всяка тревичка, цвете, дърво, ти знаеш откъде идват. Светът около нас – архитектурата, изкуството, книгите, те пък идват чрез съзидателното умение на хората, отново вдъхновено от Твореца. За мен така е с фотографията – защото целта ѝ е да отрази това, което ни заобикаля.
– Като фотограф и пишещ човек, с какви думи би описал работата на учителите?
– Бих я описал като изграждаща, аз самият съм имал такива учители. Мисля, че основната задача на учителя е да превърне учениците в личности, да ги насочи по пътя, по който да вървят.
Никога няма да забравя секретаря на Софийската духовна семинария, сега вече свещеник отец Божидар Маринов. Той съзря
обичта към четенето у мен и други мои съученици и ни насочи към точно определена литература. Една от книгите, които ми предложи, бе „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич, а другата – „Последното изкушение“ на Никос Казандзакис. Усещаше какви са търсенията ми, сякаш виждаше в душата на младия семинарист. Не спести тази изключително философска книга на Казандзакис, довела до отлъчването на писателя от църквата. Самият отец Маринов е човек на философията и знаеше, че книгата може да помогне в духовния ми път. Ето за това са учителите.
– Кои бяха твоите Учители вдъхновители?
– Имах страхотен учител – Драгомир Костов, който преподаваше в Основното ми училище „Братя Миладинови“, село Петрово (Санданско). Ние бяхме последният му клас, преди да се пенсионира. Никога няма да забравя как ме гледаше и все ми казваше: „Ех, Иване, от теб ще стане човек!“, и ми завърташе двойките още в началните класове. Години по-късно, когато вече бях постъпил в Семинарията, беше срещнал баща ми и го попитал:
„Е, стана ли от Иван човек?“. Той също притежаваше умението да види кой в какъв ще се превърне. Почина преди десетина години…
Другият Учител вдъхновител, който имах, беше в Семинарията – той също вече не е сред живите. За съжаление, любимите учителите ти дават насоки, но не остават покрай тебе… Г-н Димитър Попов – учител по философия, беше изключителен типаж с ярка индивидуалност, който преподаваше по свой начин. Всичките му усилия бяха насочени към това да ни изгради като добри християни. Учеше ни, че добър християнин означава не просто да бъдеш добър баща или съпруг, а това, което вършиш всеки ден, да отеква в твоята същност. И в края на живота си, когато се обърнеш назад, да бъдеш благодарен и доволен за всичко, което си сторил и дал.
– Кои са качествата, които изгради благодарение на своите преподаватели?
– Моите учители ме научиха винаги да задавам въпроса „Защо?“. След това да си отговоря и да се замисля дали това, което ми преподават, си струва. Това ми дадоха те – силата на един простичък въпрос, който да ме накара да бъда проницателен.
– Когато не снимаш, „ЧитАлнЯта“ в Градската градина на София се превръща в твое работно място. Какви хора срещаш там, как се променя вкусът на читателите към книгите и към четенето?
– Имам чувството, че в „ЧитАлнЯта“ идват хора, които са изключително устойчиви към промяна. Срещам различни типажи и строго определени вкусове. Някои харесват нехудожествената литература, други са заинтригувани от история, трети – от чиклит или трилър… В крайна сметка, всички откриват, малко или много, забавлението от четенето и какво могат да научат от дадена книга.
– Кои са книгите учители в твоя живот?
– Много книги учители има в моя живот. Една от тях е „Скарамуш“ на Рафаел Сабатини, с най-впечатляващото начало, което може да има една книга изобщо: „Беше се родил с дарбата да се смее, и с чувството, че светът е побъркан. И това бе цялото му наследство“. Просто великолепно! Така красиво започва тази творба, която постепенно се превръща в светлина, която те води в живота – това е смисълът да съществуват книгите. Това е смисълът да имаш книги учители, а не такива, които просто да ти казват какво да правиш.
Най-ярко виждам съществуването на тези учители в художествената литература. Дали ще бъде в огромни поредици като „Светът на диска“ на Тери Пратчет, който те учи чрез смях да се смееш на целия абсурд, случващ се в един измислен свят. Но накрая да осъзнаеш, че всичко е прекалено истинно и действително съществува в нашия свят. Дали пък ще бъде в книгата на К. С. Луис „Застигнат от радостта“, която толкова много харесвам.
В нея той говори за вярващ, който изоставя вярата, но после отново се завръща към нея. Това е много интересен път на човека. Може да се каже, че нашият път е постоянно такова премеждие – без значение в какво вярваме.
От деца поемаме на път, вярвайки на всичко, казано от другите, и на онова, което сами откриваме. Виждаме вълшебството на детството, после го забравяме, за да го открием много по-късно чрез децата си отново. После пак го забравяме за кратко и в края на живота си го преоткриваме чрез своите внуци.
– Как се улавя мигът с фотоапарат в ръка. Твоята формула?
– Да се науча да виждам – точно това е, което ми дадоха, от една страна, книгите, от друга – местата, където съм учил. Не съм учил за фотограф, но не съм и единственият пример за това. Себастиао Салгадо, Робърт Капа и други – никой от тях не е тръгнал с мисълта: сега ще изуча фотографията, че да мога да снимам.
Улавям миговете – нюанса, в който се намираме, през своята призма. Не е определящото с какво снимаш, тайната е да хванеш фотоапарата и да го накараш да снима през емоцията, която ти чувстваш.
– Може ли човек да бъде сам на себе си учител според теб?
– Разбира се. Особено когато е буден за случващото се около него всеки ден и се опитва да го осмисли и промени. Както се казва: „Що за човек е този, който не прави света по-добър?“.
– Каква би трябвало да е есенцията на съвременното образование?
– Учениците непрестанно да задават въпроса „защо?“ и да не се доверяват изцяло на своите учители. Според мен истинският учител се учи до голяма степен от своите ученици – това е взаимен процес. Точно така са наричали началните светски училища по време на Възраждането – взаимни училища.
И си мисля, че в настоящия момент точно това ни е нужно – взаимно да се учим.
Навремето много характерно беше ученикът да назубри написано в учебника или да повтаря като папагал казаното от учителя. Днес обаче сред новата генерация учители наблюдавам огромна промяна. Те учат децата да бъдат критични, да бъдат по-самостоятелни, да разсъждават в дълбочина върху дадена тема.
– Как би подходил, ако трябваше да снимаш кратки „Етюди на образованието днес“?
– Бих заснел човешката историята на един учител – откъде и как е тръгнал, какъв път е изминал, за да се превърне в човека, който е днес. Бих представил живота му като епично приключение, с всичките неподозирани за учениците негови преживявания. Така децата биха опознали стоящия пред тях учител и биха разбрали колко много е живял той, за да стигне дотук и да споделя с тях цялото това знание.
Уважаеми читатели, в. „Аз-буки“ и научните списания на издателството може да закупите от НИОН "Аз-буки":
Адрес: София 1113, бул. “Цариградско шосе” № 125, бл. 5
Телефон: 0700 18466
Е-mail: izdatelstvo.mon@azbuki.bg | azbuki@mon.bg