Николай Василев, режисьор: Има учители, които променят света

От големите сърца на режисираните от него „Малки истории“ по БНТ до въпросите и отговорите на физиката, метафизиката и духовността, преплитащи се в документалните му филми, Николай Василев не спира да търси вдъхновяващи истории. Да влезе в съзнанието, да усети своя герой – това за него е най-важното качество на майс­тора документалист и основен инструмент за работа, талант, който носи в душата си. Лентите му печелят и публиката, и критиката, донасяйки му престижни отличия. Сред тях са Наградата за дебют на фондация „Култура Аними“ за „Пътят на Мъдростта“ (2004), специалната наг­рада „Джеймс Баучер“ на Ирландското посолство за „Бетон“ (2008), грамота „Златен ритон“ за „Добрият самарянин“ (2015). През 2017 г. „Пътят към Тива“ печели голямата награда за най-добър документален филм на фестивала Masters of Art. През 2019 г. същото отличие възнаграждава лентата му „Високо“, а „Формулата на Тео“ печели наградата „Горчивата чаша“ на фестивала „Любовта е лудост“.

„Важно е никога да не загубваме любопитството, което после може да надградим и в любознателност. Стремя се да запазя свежестта на възприятията си за новото, да не се капсулирам във вече наученото. Защото, когато възприема новото, човек освежава собствените си енергии и може да се променя“, споделя житейската си формула режисьорът. И добавя, че е много важно човек да позволи да има учители.

За учителите вдъхновители, най-паметните уроци и новия документален филм за учениците на Теодосий Теодосиев-Тео разговаряме с режисьора и сценарист Николай Василев.

Какво е учителското призвание, видяно и тълкувано през Вашия пог­лед на режисьор документалист?
– Според мен учителството е нещо много повече от професия. То е фундаментално за нашия живот, защото всеки може да бъде учител на другия. Затова по-скоро си мисля, че професията е малка извадка от една обща глобална тенденция, тъй като, в крайна сметка, ние сме на тази земя, за да се обучаваме. Опитвам се да видя моя учител у всеки човек.

Има учители, които ни помагат да усвояваме нещата от живота – учителите от школото на живота. Но има и друг тип учители, които променят света – те не обучават само отделни личности, а обучават и света в нови тенденции. Това са хората, които раждат идеите за бъдеще, за промяна и развитие. Те са тези, които надграждат познанието и ни карат да виждаме отвъд хоризонта на познатото.

– Вярвате ли в максимата, че когато ученикът е готов, Учителят се появява – изпитвали ли сте я в реалния живот?
– Това не е само мъдро твърдение, с мен се случва непрекъснато. Между другото, бях доста непослушен ученик. В училищния си период преживях голям бунт към това да ме карат да мисля в определени коловози. Дори умишлено съм пропускал много от нещата, които са били част от тогавашната задължителна култура. И сигурно имам да изкупвам някаква карма към моите учители, защото съдбата ми поднесе възможността да направя два филма, които са много важни за мен – единият е за учител по физика, а другият – за учител по метафизика.

– Кои бяха Вашите най-големи вдъхновители и учители, които Ви изградиха като човек и творец?
– Нося у себе си бунта на човека, който не признава авторитети. Въпреки това дължа голямо приз­нание на всички мои учители – от училището до всички, които ми преподаваха в Нов български университет, където завърших висшето си образование. Всеки от тях има своя щрих в образа, който съм си изградил днес като човек и професионалист.
Но при мен се случи така, че най-важния си учител в живота срещнах извън образователните аудитории. Срещнах го след дълго търсене на отговори, които не намирах. Когато се запознах с Ваклуш Толев, бях на 21 години, в пиковия период на този бунт към целия свят. Срещите ми с него успяха да трансформират бунта от външен да стане вътрешен – не да се бунтувам срещу света, а да се опитам да опозная и променя себе си.

– Кои са най-паметните уроци, които научихте, вървейки по пътя към настоящата Ви професия?
– Режисьорската професия, особено когато говорим за документалистика, изисква от теб да можеш бързо да преценяваш героите си, да ги разбираш в дълбочина, но без да ги съдиш – за да можеш да предадеш образа възможно най-непосредствено и автентично. Учи те на преценка, не на оценка. Това е най-трудното и сложно нещо.
Ако зависеше от мен, в училищната програма бих въвел още и часове по емпатия. Защото не е въпросът само да напълним ума си, но да развием и душата си! Ако имаме знания, но сме на нивото на маймуни с автомати, това не е доб­ре за обществото, в което живеем.

– Филмите Ви „Формулата на Тео“ и най-новият – „Ваклуш“, са филми за учители вселени. На какво Ви научи общуването с тези герои?
– Теодосий Теодосиев-Тео е вдъхновител, който чрез средствата на своята специфична педагогика, с помощта на физиката и науката успява да събуди свръхпотенциала у човека, да транс­формира личността. Ваклуш е лежал в лагерите 12 години като политически затворник, напомня ми героя от романа на Джек Лондон „Скитникът между звездите“. Именно в затвора той преживява своето духовно пробуждане и стига до прозрението, че Бог не е навън, а вътре в човека. Че страданието не съществува – то е развитие. И че злото е нееволюирало добро. Ваклуш също говори за свръхсилата, която носим у себе си. И двамата учители работят върху тайната как да се събуди вътрешният човек, как да се извиси човек.

– Стремите ли се филмите, които създавате, да бъдат уроци за публиката, да са заредени със силни послания?
– Героите, които избирам, са хора, успели да променят нещо у себе си и около себе си – успели са да трансформират външните и вътрешните реалности, в добрия смисъл. Интересувам се от това как може, образно казано, медта да се превърне в злато. Тази алхимия, представена като алегория, наистина може да бъде постигната, когато се работи с душата.
Търся хора, които са го постигнали, защото е много вдъхновяващо, когато показваш примери. Повечето хора стоят на едно място и само се оплакват от живота си. А героите, които снимам, настина са направили крачки напред и променят реалността.

– Работите по създаването на нов документален филм за учениците на Теодосий Теодосиев-Тео. Какви ученици създава добрият учител и коя е нишката, която не се прекъсва във времето?
– Филмът се казва „Социално силните“. По принцип не трябва да се съди за учителя по учениците му, защото невинаги учителят има късмет да работи с ученици, които имат потенциал да го настигнат и надминат/надскочат.

Но е много обнадеждаващо, когато учениците подкрепят усилията на учителя си. Затова исках да направя филм за учениците на Теодосий, защото го обвиняваха, че съдейства за изтичането на мозъци от България. Че подготвя гениални ученици, които дават принос извън страната ни.
Не, точно обратното е! Неговите ученици се развиват, ползват световните ресурси и възможности. Уменията им не могат да бъдат приложени само локално, те са умения и капитал за целия свят. Но независимо къде работят, те запазват връзката си с България.
Единият от тях е проф. Теньо Попминчев, номиниран за Младежката Нобелова награда, който изгражда лазерна лаборатория в Софийския университет. В лабораторията си в Сан Диего той осигурява и летни обучения за ученици от школите на Тео. Другият е д-р Петко Динев, който създава камери за НАСА, а два от цеховете, в които се произвеждат елементи за тях, са в България – в София и в Пловдив. Така че техните таланти не са изтекли, а по-скоро са изградили мрежа, която запазва потока на енергиите към нашата страна.
С филма „Социално силните“ искам да увелича колекцията си от вдъхновители. Това е теза на Тео, който казва, че в света се говори предимно за социално слабите и там отива цялото съчувствие на хората. Но е време да говорим и за социално силните, за тези, които създават новите тенденции и изграждат новите реалности.
Ако ползваме идеята на Ваклуш, че човек е бог в развитие, тези хора започват да събуждат и реализират тази „божественост“. Това са хората на бъдещето, които не просто си служат с високи технологии, но се опитват да променят и съзнанието ни. Защото човек без събудено високо съзнание може само да навреди с технологиите.

– Вярвате ли, че книгите имат силата да бъдат учители, и кои са Вашите?
– О, да. Всъщност книгите са пътуване в пространствата. Ако все още не можем физически да се телепортираме на различни места, всяка книга е подобен телепорт. Следя дискусията по темата за това кога трябва да се изучава Достоевски. Има различни гледни точки, но според мен това е автор, подходящ за много по-зряла психология и наличие на мироглед. И ако бъде просто натъпкан в ученическата главица, може само да предизвика антиреакция. Достоевски е един от любимите ми автори, но го открих чак като студент. И си казвах – слава Богу, че съм го пропуснал в училище, защото никога нямаше да го усетя по този начин.
Книгата е задължително нещо, защото изгражда вътрешния свят на човека. А когато човек няма вътрешен свят, живее изцяло във външния и търси само къде да се проектира и с какво да се замени. И това го прави нещастен. Защото никога нищо отвън не му дава такава пълнота, каквато има, ако е развил вътрешния си свят.

– Каква би трябвало да бъде есенцията на съвременното образование?
– Трябва да се търсят формули как да се изгражда творческата личност, а не отражателната. Бих заложил на развитието на въображението, а не толкова на паметта. Вярвам, че именно въображението е онова, което може да ни извади от лабиринта на Дедал. То може да даде на човека идея за криле, а паметта и зубренето са просто тежест в джобовете. Така че есенцията би трябвало да бъде въображението, както и другото, което вече споменахме, дълбокото разбиране – преценка, не оценка.

Свързани статии:

Изложба игра създава еконавици Да докоснеш светлината Магърдич Халваджиян, продуцент и режисьор: Ролята на учителите е да настроят моралния компас на учениците и студентите Атанас Пенев от Б.Т.Р.: Публиката е нашият учител, пред който се явяваме на изпит с всяка нова песен