Доц. Бони Петрунова, директор на Националния исторически музей: Политиците трябва да знаят, че специалист не се отглежда за един ден

Доц. Петрунова, Националният исторически музей чества 50-годишен юбилей. Как половинвековна институция се справя с представянето на хилядолетна история?
– Националният исторически музей е създаден с указ през 1973 г. Идеята е била в него да се събират впечатляващи артефакти и чрез тях да се оформи разказ за историята на българските земи: от времето, когато са открити останки от човек – т.е. най-ранните заселвания, до най-новата ни история. Замисълът е бил с широк обхват, планирало се е да има и радио към музея, което всяка седмица да излъчва предавания. Но не всичко се е развило както са очаквали инициаторите. Самото учредяване е било подложено на сериозна критика основно заради това, че за да се събере такава сбирка, се е наложило да се вземат артефакти от други музеи. Панагюрското съкровище е от Пловдивския музей, Варненският некропол – от Варненския музей,
и т.н. Това е породило недоволство у регионалните музеи и много спорове.

– По-късно се водеха много спорове и около сградата на НИМ.
– Да, другият голям проблем беше къде да бъде настанен музеят. Той е сменил няколко пъти мястото си. Първоначално за него е била определена сградата на най-ранното руско посолство, която е на ъгъла на „Московска“ и
„Г. С. Раковски“. Там започва първоначалното събиране и офор-
мяне на сбирката. След това се премества в Съдебната палата. Между другото, тогава започнах работа там като екскурзовод, без да знам, че съдбата ми ще ме свърже по-нататък пак с този музей. Напуснах Националния исторически музей и отидох в Археологическия, когато НИМ вече беше в сградата на Съдебната палата. През 2000 г. правителството решава, че трябва да настани там Съдебната палата. Макар да се е знаело много добре, че това не решава нещата за съда. Но тогава имаше много сериозно адвокатско лоби и музеят трябваше да освободи сградата. Тогавашният директор на НИМ проф. Божидар Димитров отказва да направи това преместване, и е освободен от поста. Назначават друг директор – Иля Прокопов, който осъществява и самото преместване в Дом 1 на бившата резиденция.

– Това доведе ли до уталожване на страстите по този въпрос?
– Не. През последните години тази тема многократно се възпламенява – трябва ли да остане тук музеят, или да се премести. Имаше различни варианти, като това да се настаним в ЦУМ. Или пък в сградата на Народното събрание. Добре че не го направиха – депутатите сега се върнаха в старата сграда. Имало е и предложение да се построи нова сграда за музея на мястото на някогашния зоопарк. Моето лично мнение е, че ако това се беше осъществило, щеше да е най-доброто решение. Защото щеше да се построи сграда специално за музея и да се предвидят достатъчно хранилища и зали. Но от 2000 г. сме тук. Лично аз харесвам мястото. Но сградата не може да побере всички артефакти, с които разполагаме. Не знам с колко артефакти е започнал музеят, но в момента те надвишават 650 000. По-голямата част са в експозиция, но площта не достига, за да се открият нови зали.

– Какво не успявате да покажете?
– В момента експозицията стига до 30 – 40 години след Освобождението. Новата история не е показана в отделна зала. Донякъде това се компенсира със създаването на Музея на социализма. Голяма част от експонатите на НИМ от този период са там. Въпреки това имаме какво още да показваме, като експозицията, посветена на българското участие на о. Ливингстън. Друга експозиция, която активирахме покрай 50-годишнината, е благодарение на материалите, които са ни предоставили Филмотеката и Киноцентърът – костюми от исторически филми. С тях сме направили изложба, която смятаме да разширим, защото хората проявяват голям интерес. Отделили сме място в дъното на залата и който желае, може да се преоблече с някой костюм и да се снима.
Развитието на самия музей до голяма степен се е определяло от неговите директори, които са били изтъкнати личности. Но името, с което най-често се свързва НИМ, е това на проф. Божидар Димит-
ров. Неговата голяма заслуга е огромното събирачество, освен че беше жива реклама на музея. Той го напълни с артефакти. Това се случваше по няколко направления. Едното е с провеждане на археологически проучвания. Другото е чрез изкупуване на артефакти, които минават през специални комисии, за да се удостовери тяхната ценност. Третият начин са даренията, колкото и да намаляват те във времето.
Това, което не можем да покажем в постоянните експозиции, намира място във временни изложби, посветени на важни събития от историята на България. Искаме всеки посетител да може в кратък отрязък от време да се запознае с основните акценти в развитието на България.
От праисторията липсваше акцент за енеолита (медно-каменната епоха) – много интересен период в развитието на човечеството. Тогава се открива бронзът и започват да се изработват уникални съдове, оръжия. Някои от тях граничат с произведения на изкуството. Успяхме да попълним тази празнина.
Тракийският период е сериозно изследван от Александър Фол и е развит в нашата наука, но липсваше Късната античност. Това е времето, когато траките се романизират, когато на Балканите идват нови племена, включително и българите. Показахме и този период.
Зала 3, която за мен е изключително важна и защото съм директор, и защото съм археолог, който се занимава със средновековна история, беше изцяло обновена.

– Какви събития сте посветили на годишнината?
– Като цяло, те няма да са по-различни от работата ни всяка година, защото сме доста активен музей. Средно годишно правим между
7 и 10 експозиции не само тук, но и в други музеи. Сред основните акценти при отбелязване на годишнината е изложбата на плакати
„50 от 50“. Това са 50 пана, по едно за всяка година, в които са представени 50 акцента от дейността на музея. На монитор излъчваме филми, проследяващи отделни дейности на НИМ.
През есента искаме да направим симпозиум, на който да наградим хора, допринесли за историчес-
кия разказ. Да отбележим върхови постижения, като нашите пътуващи по цял свят изложби, като знаковите гостувания в Лувъра или в Берген – старата столица на Норвегия. Норвежката археология работи с друг вид артефакти. Те имат торфени блата, в които се запазват кожа, тъкани. В нашата почва такива неща не оцеляват. Но пък им занесохме толкова злато, че успяхме да ги смаем.
Имаме и много добър детски център. Това беше една от амбициите ми, когато станах директор. Исках музеят да е любимо място на семейства, ученици. Имаме специални програми за деца. Научават как се правят глинени съдове, как се секат монети.
– Какви са основните предизвикателства, с които се сблъсквате?
– Проблемите ни не са по-различни от тези на цялата ни култура. А тя е встрани от вниманието на управляващите, недофинансирана е от години. На всичкото отгоре, когато се говори за култура, основно се имат предвид художници, артис-
ти, певци. Музеите почти не се споменават. Всяка година изниква въпросът ще има ли археологичес-
ки разкопки, или не, ще бъдат ли финансирани музеите. Политиците трябва да знаят, че един специалист, в която и да е културна област, не се отглежда за един ден. Болно ми е, че експертният ни състав застарява, все по-трудно се намират млади хора, които да се захванат с такава работа. Нещата вървят само защото се правят от хора, обрекли се на тази дейност.
Недостигът на средства не ни позволява да ползваме и някои модерни технологии. Има интерактивни неща, които са интересни. С една такава програма чрез 3D представяне успяхме да покажем изчезнали обеми от българските земи. Това са неща, които няма как и къде да бъдат видени. Но благодарение на архитектурни анализи могат да бъдат възстановени. В момента работи такава машина в една малка зала, където показваме в цялостен обем храма на Фортуна. Следващата стъпка ще бъде да покажем тронната зала в Царевец. С очилата за добавена реалност посетителят може да влезе, да види как седи царят на трона, войниците около него. Още не сме измислили какво да възстановим от праисторията. Не по-маловажен е и проблемът с предметите, които съхраняваме. Опазването на националната памет и националното богатство е въпрос на национална сигурност. И ако не се погрижим да си опазим артефактите, утре те ще се обезценят и забравят.

– В момента Панагюрското златно съкровище с успех гастролира в Британския музей. Наскоро прочетох някъде, че е най-красивото в света.
– Изложбата в Британския музей е под надслов „Лукс и власт: от Персия до Гърция“. Но беше пропуснато името на Древна Тракия. Основната заслуга да се поправи това, е на посланика ни в Лондон – Негово превъзходителство Марин Райков. Тъкмо той даде сигнал, че не сме включени в концепцията на експозицията. Тогава поканихме главния куратор на изложбата д-р Джейми Фрейзър. Той дойде в България, показахме му Казанлък, гробниците, нашата експозиция и му заявихме – това няма как да не го отразите. И той каза: „Добре – дайте ни поне едно съкровище“. В момента самото съкровище е акцент в експозицията на Британския музей и е добре отразено в медиите на Острова. Чрез този жест искахме да подчертаем, че Древна Тракия не е за подценяване.

Колкото до това дали Панагюрското златно съкровище е най-красивото, за мен не е. То е най-популярното. Не по-малко като значение е например Вълчитрънското съкровище. То е и доста по-старо, от VIII в.пр.Хр. Смятам, че малко внимание се обръща на средновековните ни съкровища. Сега имаме много добри контакти с Британския музей. Една от амбициите ни е да изнесем наша експозиция със средновековни артефакти, за да покажем величието на България точно през Средновековието. “

Свързани статии:

Неврологът акад. Лъчезар Трайков: Не предавайте мечтите си! Студентите от специалност „Неформално образование“ в условията на стажантската преддипломна практика – подготовка, въвеждане, защита Картички от пощенски клон 1090 Яна Титова: Талантът може да се изработи, като го заслужиш чрез работата си