Проф. д-р Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ: Светът не принадлежи само на талантливите

Проф. Семерджиев, какъв ученик бяхте?

– Изключително послушен, отговорен и максималист! Човек, който държеше да изпълни всяка задача по най-добрия начин, в посочения срок и да даде нещо от себе си, което дори не се изисква в поставената задача.

– А коя гимназия сте завършили?

– Най-прекрасното училище в България – пловдивската Английска езикова гимназия, която ми даде изключителни познания и умения. И най-вече изгради у мен представата за това как човек да отстоява позиция, как да изгражда структура на поведението си с години напред в името на някаква цел, която е важна, значима, обществено полезна.
Гимназията ме научи да общувам с различни хора, без да се притеснявам от това, че имаме различни представи за живота. Бяхме учени да приемаме чуждото мнение и да го уважаваме. Нещо, което в момента изцяло липсва в образователната система, липсва в политичес­ката ни култура и в отношенията между хората.

– Имате ли любими учители? Кои са оказали най-голямо влияние върху вас?

– Имам много любими учители. За съжаление, те отдавна не са сред нас. На първо място, е моят класен ръководител Манчо Ненчев. Той беше човекът, който разбра, че от мен математик не става. Но никога не си позволи да накърни усещането ми за смисленост, като ми пише двойки и тройки, защото сигурно толкова заслужавах. Той ми пишеше четворки и петици. Бях много лош математик, но успя да ме накара да разбера за какво става дума в математиката. Даде ми възможност да преодолея себе си, защото се страхувах от този предмет.

Вторият е учителката ми по литература Величка Янакиева. Тя беше легендарна фигура в Пловдив, човек с огромно сърце и душа и с изключителни познания не само по литература, а въобще в областта на хуманитаристиката. Тя ми вдъхна вяра в това, че мога да пиша, да анализирам, да осъзнавам асоциативните връзки между хора и събития, между произведения. Тя има решаваща роля в това и до днес да се занимавам с писане.

Третият е моят учител по физическо възпитание Дончо Даракев. Той беше човекът, който превърна едно пълничко и абсолютно нетренирано момче в бегач на дълги разстояния и стигнах дори до републикански първенства. Този човек, когато ме видя за първи път, каза, че у мен има потенциал, който не осъзнавам, но който той ще извади. И го направи! Изключително умело и меко подходи. Осъзнаваше колко е трудно да общува с някого, който няма желанието и амбициите да се развива в спорта. Но успя да ме докара дотам да си мисля, че искам да стана спортист. Нещо, което за ушите на майка ми и баща ми беше ерес. Но и за всичките ми приятели, които знаеха, че искам да се занимавам с театър, с кино. Той ми помогна да намеря у себе си качества, които никога не съм предполагал, че имам. И ми даде усещане за многопластовост, което съм запазил до ден-днешен.

– Актьорите трябва да са в добра физическа форма и в този смисъл усилията на вашия учител са били съвсем на място…

– Никога не съм бил актьор, макар всички около мен да смятаха, че ще стана. В гимназията водех драмкръжок, играех главните роли в спектаклите. Всички бяха потресени, че не съм кандидатствал актьорско майсторство, а аз просто осъзнах, че нямам сили всяка вечер да играя една и съща роля. Исках аз да създавам роли, аз да изграждам нови светове. Затова се насочих към драматургията, която ми даваше възможност за проява на моите фантазии. Това са неща, които в актьорството нямаше как да разкрия.

– След колоритните личности, които срещате в гимназията в Пловдив, с какви хора ви срещна Теат­ралната академия?

– Аз съм много щастлив човек, защото винаги съм случвал на изключителни преподаватели. В НАТФИЗ имаше поне петима души, които създадоха от мен личността, която съм в момента. На първо място, лека му пръст, моят професор Неделчо Милев. Той не просто ме прие, но ми даде усещането, че съм в някаква степен негов наследник. Той беше заместник-ректор, управляваше системата на кинообразованието. Още в I курс ми казваше: „Станиславе, ти си човек, който има усет за структури, за системи. Ти трябва да се занимаваш с образование“. А аз исках да се занимавам със сценаристика. Никога не съм си мислел, че ще се занимавам с учебни програми, планове и т.н., а ето, двадесет години все това правя.

Друг преподавател, който оказа изключително влияние върху целия ми живот, е доц. Красимира Герчева. Тя ми отвори очите какво представлява киното във всекидневието. Неделчо Милев ми даваше теоретичната, академичната, професионалната представа за киното. Краси Герчева ми показваше какво е киното, всеки божи ден. Водеше ме на места, където са хора от практиката, за да видя какви са реалните отношения в нашия бизнес. И най-важното, успя да ме убеди, че преподавател и студент трябва да могат да общуват на еднакво равнище; че ние сме временно в тези си функции – утре всички сме колеги. С Краси си говорехме на малки имена, към Неделчо Милев обаче се обръщах само с „професоре“.
Няма как да не спомена и проф. Снежина Панова, която създаде у всички нас, които се занимавахме с кино, яснотата, че театърът е основата на киното. Имахме илюзорната представа, че киното е самостоятелно изкуство, че не почива на нищо друго и едва ли не се ражда от само себе си. Проф. Панова ни накара да осъзнаем, че корените на киното са дълбоко в древността и че не можем да избягаме от теорията на драматургията. Вследствие на нейните часове и разговорите ни за Платон, Аристотел и Шекспир започнах да се занимавам с драматургия.

Лека ѝ пръст, проф. Надежда Тихова ме накара да повярвам, че самият аз съм личност. Винаги говореше с мен като с човек, който е равен на нея и усеща дълбочината на нейната мисъл. А нейната мисъл наистина беше много дълбока и трудно разбираема за студентите. Те приемаха малко на майтап нейните лекции. Впечатляваха се от външния ѝ вид – тя беше изключително аристократична в поведението си. Дори се опитваха да я имитират. Но никой не можеше да осъзнае нейната същност.

И бях един от малкото, които имаха привилегията да бъдат допуснати до нейния свят.

– А кои са житейските ви учители?

– Няма как да говоря за житейски учители, без да започна с акад. Людмил Стайков. Никога не ми е водил часове. Но той беше човекът, който ми даде усещането за глобалност – светът не се измерва само с българските мащаби. Човек със забележителна кариера, филмите му бяха откупени в целия свят. Ако не беше той да ми покаже, че можем да се съизмерваме с хората на световно ниво, хората с коренно различни ценностни системи и постижения, и досега щях да си остана само в българските мащаби. Нямаше да бъда международната личност, каквато в момента съм. Не се страхуваше да подкрепя хората с качества, защото вярваше, че те заслужават признание. Той ми показа, че всичко в този свят има еднакво значение. Важно е човек да осъзнае кои са неговите приоритети.

Другият човек, който повлия на цялостното ми развитие, е проф. Надежда Сейкова. За мен тя беше олицетворение на ректор, който умее да намира баланс в отношенията си със студентите, преподавателите, служителите. Успяваше да открие хем човешката същност, хем да запази служебния тон.
Един от хората, които в много голяма степен ми повлияха житейски, беше моят командир в казармата – полк. Йордан Спасов. Всеки път като ме извадеше от ареста, където често попадах, защото правех всякакви глупости в името на любовта или в името на изкуството, казваше: „Станиславе, ти, моето момче, не осъзнаваш, че казармата има строги закони. Искаш да се движиш по свои собствени правила, но това няма как да се случи. И ако не го разбереш в казармата, много ще патиш в живота“.

Тези хора ми показаха, че ако човек има свобода на духа и осъзнаване на собствената си същност, може да даде на всички около себе си свобода, да им даде идентичност.

– Какъв преподавател сте?

– Много от най-прекрасните мигове в живота ми са свързани с работата ми като преподавател. И до ден-днешен се чувствам изключително щастлив, щом вляза в час. Във всеки клас има и талантливи и не толкова талантливи студенти. Целта ми винаги е била да помогна на талантливите да осъзнаят, че светът не е техен. Че трябва да жертват нерви и енергия, за да помагат на всички около себе си. Както и да дам на не толкова талантливите усещането, че светът не принадлежи само на талантливите. И че за всеки има място под слънцето, че всички сме част от обща система, в която всеки има изключително значение.

Винаги съм бил озадачен от някои колеги, според които трябва да се работи само с талантливите.

Точно обратното – талантливите могат да се справят и сами. Нашата задача е да работим с тези, които имат желанието да се научат. Те може да нямат вроден талант, но това са хората, които утре ще създават професионалното ниво. Това ниво не се създава от талантите, то се създава от професионалистите. Тези, които са добре обучени и знаят как да се справят във всяка ситуация.
Ще дам пример от друга област. Има брилянтни хирурзи, но те са изключения. 99% от лекарите не са такива. Но точно те ни позволяват да продължим да живеем.

Не всички могат да попаднат при брилянтните хирурзи. Всички останали сме при добрите професионалисти.
И всички зависим от доб­рите професионалисти, независимо в коя област. Добрият сценарист, добрият лекар, добрият сервитьор, доб­рият фризьор – от това имаме нужда. Другото е от Бога дадено.

– Вие сте най-дълго управлявалият ректор на НАТФИЗ. На какво се дължи това?

– Виждам три вероятни причини, поради които хората са ми дали доверие. Първата – никога не съм си позволявал да проявявам субективизъм. Втората – винаги съм се раздавал на 100%, отнемах от времето за близките си, отнемах от собственото си творческо време.
И третата – през всичките тези години се опит­вах да превръщам административната работа в творческа. Да създам усещане, че всичко, което правим, не е бюрокрация. То е част от необходимата структура, за да можем да имаме творческо и академично общуване. Да създам усещане за човечност в админис­трацията – нещо, което ми се струва, че рядко се случва в България. Опитвал съм се винаги да обясня на всеки защо трябва да взема определено решение. В голяма степен това ми помагаше през всичките тези години.

– С кои ваши пос­тижения се гордеете най-много?

– По принцип не смятам, че човек трябва да определя сам постиженията си – вярвам, че времето ще ги отсее. Но едно нещо ще посоча, защото се страхувам, че то изисква поглед на макроравнище, който рядко се добива. В една държава на превратностите, на компромисите, на предателствата, съумях да изградя и съхраня НАТФИЗ като оазис на добронамереност, професионализъм и чувство за екипност.

Свързани статии:

Цветомир Николов, шеф готвач: Усъвършенстваме се и се учим всеки ден Беленската гимназия с обновени сгради Колопоход „Не на наркотиците“ за 27-и път в Сандански Техническият в София отвори врати