Как да надраснем историче ските травми

Етнологът д-р Мина Христова по дирите на хибридните идентичности на Балканите в книгата си „Българи сме, но не съвсем“

Д-р Мина Христова е главен асистент в секция „Балканска етнология“ към Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. През 2017 г. печели наградата „Акад. И. Е. Гешов“ за най-млад учен на Академията. Изследователските Ӝ интереси са насочени към антропология на границите, градска антропология, изследвания на идентичностите, национализмите, паметта и миграциите. Именно те са основна тема в дисертацията Ӝ, защитена през 2020 г., която се занимава с антропологичните измерения на границите и конструирането на идентичности в региона на триграничието между Сърбия, Македония и България. През 2022 г. излиза второто преработено и допълнено издание на нейната първа монография „Българи сме, но не съвсем. Междинни пространства и хибридни идентичности на Балканите през XXI век“ (София, изд. „Парадигма“). През януари 2022 г. книгата е отличена с първо място в конкурса за награда на БАН за научен труд на млад учен на името на акад. Азаря Поликаров.
За дългия път в търсене на собствена идентичност, когато живееш на драматичен кръстопът от събития и нации, за болката от изгубеното минало и надеждата за по-добро бъдеще, споделено от 33-годишната д-р Мина Христова в специално интервю за в. „Аз-буки“.

Интервюто взе
Мария ТОНЕВА

Какво провокира вашия интерес да изследвате чувствителната тема за идентичността на хората, живеещи в региона на триграничието между Сърбия, Северна Македония и България?
– Темата за национализма и националната идентичност винаги ме е вълнувала, това са нещата, които ме водят в моите интереси. Първоначалното ми намерение беше да се занимавам конкретно със Северна Македония – смятах, че четейки за национализма на хартия и на теория, имам невероятна възможност да съм свидетел на изграждането на една нация днес. И тук говорим за национализма като идеологическа рамка и подход, а не както сме свикнали да го обсъждаме във всекидневието си – като политическа или партийна програма.
Заедно с научния ми ръководител доц. д-р Петко Христов обаче стигнахме до идеята, че ще работя върху предложената от него тема – триграничието между Сърбия, Северна Македония и България, но разглеждайки идентичностните конструкти на трите държави и прокарвайки изследването през преживяното от тях и общностите им. Всичко това отне 6 години, като самото проучване на терен се проведе в рамките на около година. През това време се състояха моите пътувания, интервюта и разговори с хората от районите на Босилеград, Цариброд, Крива паланка, Кратово и Кюстендил.
Питате ме как ме приеха хората по тези места. Има няколко важни неща, които е добре да се споменат и за които съм говорила в книгата. Те засягат основно идентичностната страна на въпроса. Относително рядко обаче се говори за жените в етнологията и антропологията и проблемите, които срещаме на терен, особено когато изследваме теми с политически и социален заряд. Това са теми, които не принадлежат на жените в тези общества.
Смятам, че говорим за доста патриархални общности във всички изследвани райони. Там жената има определено място – тя често не биваше допускана, пък и самата тя не се чувстваше комфортно, когато се обсъждаха политически теми – тогава жените отказваха да отговарят. Казваха – брат ми знае повече, съпругът ми се занимава с тези неща. Трябваше да търся по-гъвкав подход, за да успея да чуя и тяхното мнение по наболели теми.
От друга страна, това имаше своето отражение и върху мен като жена, която пък изследва именно теми, които се възприемат като политически натоварени. Предвид че повечето мои информатори бяха мъже, в немалко случаи съм получавала както уважение заради институцията, която стои зад мен, така и специфично отношение поради пола, възрастта и брачния си статус. Това пък създава допълнителни предизвикателства на терена, в които респондентът, на свой ред, оценява учения и може да „обърне“ ролите им.

– Кой е въпросът, който най-много затрудни хората в пограничните области, и чувството, което най-силно изпъкна в техните разкази?
– Работата на терен ме научи да задавам въпроси, които не бих си позволила да отправя преди това, например: „Кой си ти?“. Ако нямаш национални тежнения, отговаряш ясно и конкретно.
А младите хора в Цариброд, а и някои в Босилеград, ти казват: „Аз съм половин българин, половин сърбин“.
Когато говорим за идентичности, трябва да имаме предвид, че те са многослойни и следват често собствена и контекстуално зависима йерархия. Хората тук нямат места, на които да уговорят своята идентичност – липсват политическа и социална среда, нямат площад или мегдан, където общността да се събира, за да празнува или пък да прави протести, нямат кина, нямат дискотеки. Имат само училище, в което учат български език – нерядко в регионалната, а не в литературната му форма.
Българската общност в Босилеград е малка, наброява 3000 човека, живеещи в пограничен район, откъснат от областните центрове. А като малцинствена общност в чисто сръбска среда, те имат нужда да общуват активно на друго ниво. Да видят изложби, концерти, представяне на книги на български писатели, на сръбски писатели, за да могат да разберат и договорят къде е границата на тяхната идентичност. Когато това липсва, а тук то липсва много отдавна, семейс-
твото остава основна отправна точка, която уговаря границите на твоята идентичност. А общността се разпада на малки ядра, в които всеки е подозрителен към всекиго. Идентичността пък може да бъде стратегически подчинявана на необходимостите на живота и всекидневието.
Първите пъти, когато съм се срещала с хората от т.нар. Западни покрайнини – за мен лично това е проблематичен термин, но една част от тях го признават, друга част – не, един мъж на възраст между 50 и 60 години ми каза: „Останах два пъти сирак в живота си. Първият път беше, когато загубих майка си, вторият път, когато Югославия се разпадна“. Това са думи с много силен заряд. Впечатлението ми е, че възрастните хора нямаха никакви затруднения да отговорят на въпроса „Кои сте вие?“. Споделяха – „тогава се чувствах българин, после спрях да се чувствам такъв; започнах да се чувствам югославянин, после спрях да се чувствам такъв“.
Основният въпрос тук би следвало да бъде: „Кога започна да се чувстваш българин и кога спря да се чувстваш българин?“.
И тогава се появи това, което нарекох „етническо време“. Това е моментът, в който мисълта на хората от общността се прехвърля от една идентичност към друга и те започват да я обживяват. Да, българската идентичност остава в центъра, но тя е обгърната от много пластове. И ето, те казват – да, през 1952 г. например ние се обърнахме към Югославия и станахме югославяни, и живяхме по-добре от вас. Тяхното светоусещане е извлечено от факта, че Югославия е била разположена йерархично по-добре от България.
Немалка част от българската етническа общност страда по „чадърната“ идентичност на югославизма. Не са нито българи, нито сърби в случая, а са югославяни – част от нещо много голямо, което ги поставя наравно заедно със сърбите, хърватите и ги кара да не се чувстват малцинство. Интересно е, че младите хора от тези райони, които идват да учат в България днес, намират своето място на принадлежност у нас отново сред малцинствените групи. Бившият югосвят си организира сръбски и македонски вечери. За тях Югославия все още носи силен културен заряд, който ги обединява и ги кара да се чувстват близки помежду си и по-далечни от нас.

– Ролята на малцинството като жертва е друга тема, която сте изследвали. Какви са големите битки и малките победи на малцинствата?
– Когато работиш с малцинства, те разчитат на теб да покажеш тяхната видимост. Тук е залогът на откровеността. Друг е въпросът дали аз, със своя труд и това, което мога да направя в чисто човешкия си или научен капацитет, може да окаже достатъчно влияние върху действителния им живот. Мога да се постарая, но за жалост, не мога да гарантирам, че нашата наука има съответната тежест на влияние в българските политически и социални среди.
Когато говорим за „малцинство жертва“, тук не иде реч да съдим тези хора, че се възползват от позицията си на малцинство. Те търсят репарации, компенсации за тежкия живот, който са имали. В конкретния случай на тях им липсват вниманието и ангажираната роля на България, липсва им и вниманието от Сърбия. Те са поставени в междинна позиция, при която се опитват да вземат каквото могат, за да подоб-
рят сегашния си живот. И това е една история на 150-годишно търсене на себе си, на едно непрекъснато въртеливо движение.
След подписването на Ньойския договор от 1919 г. нашето малцинство бленува България. Малко по-късно – 1948 до 1952 г., когато започват да се уталожват конфликтите от Втората световна война, а Югославия заема своето специфично място сред комунистическите страни, хората си казват „България ни изостави“.
И тук е голямото наративно обръщане за това как тези хора гледат на България. Те искат България да им обърне внимание, страната ни да застане на мястото си и да каже – да, тези хора са наши, ние поемаме съответната политическа отговорност за тях. През
2007 г. се забелязва ново завръщане към идеята – с влизането ни в Европейския съюз България е йерархично по-високо поставена на Балканите и българското малцинство отново започва да я приема за своя родина.

– Защо според вас тук, на Балканите, е толкова силна тази необходимост от самоопределение – етническо, културно? А самата тема е изключително болезнена и взривоопасна.
– Веднага ми идва мисълта на Чърчил: „Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират“. Но тъкмо от историята знаем, че хората тук са преживели войни, насилие, разпокъсване на територии, разделяне на семейства и крайна несправедливост. Моята монография започва с една лична семейна история, която по време на изследването ми се превърна в обща за много хора, за фамилиите им, обща за границата, която разделя тях и живота им. Тази лична история повдигна въпроси, които, макар и поставени преди много години, не са получили своята формулировка или отговори извън механичните и традиционните. Един от тях би могъл да звучи така: „Кой съм аз, ако имам братовчедка македонка, друга – сръбкиня, и чичо българин?“.
На Балканите се наблюдава национализъм, който се характеризира с много повече социокултурни елементи и не толкова гражданственост, както да речем в американската нация, която приема културната диверсификация като база, без това да е „хранителен“ елемент на самата Америка. Тук ние се характеризираме като християнски и нехристиянски нации, характеризираме се с дадена култура и историческо потекло. Всяка от държавите е заявила своето място на Балканите исторически от „незапомнени“ времена. Но има държава, която закъснява с всичко това – Македония.
Идеите за античността на македонската нация се появяват в края XIX век. Много историци могат да говорят компетентно по въпроса дали политически е нямало да бъде позволено ние да бъдем една държава, защитават се различни тези. Но истината е, че всички страни на Балканите вече са заели своите места и се борят за идеологическо превъзходство. И ако трябва да погледнем обстановката опростено, виждаме следното: България казва – аз няма да ви призная езика и етническия елемент като различен от моя; Гърция казва – аз няма да ви призная историята и името, защото това е нашата история; Албания казва – ние сме повече от вас и вашият етнически елемент е до такава степен наранен, че дори в Конституцията ви е записано, че ние трябва да представляваме минимум 30% от вашите институции. И имаме Сърбия, която казва на Македония – аз не ви признавам църквата. Така махаме всички елементи, върху които всяка балканска нация гради себе си, а това развива своего рода дефанзивен национализъм. Когато срещу теб скачат най-малко четири държави и ти отнемат всичко, върху което ти базираш себе си, това съкрушава напълно. И този национализъм иска да си проправя път, да заявява – не можете да ми вземете всичко това. В чуждестранните академични наративи България се смята за успешен национален проект. Това означава, че никой няма сериозни претенции към нашия исторически наратив. Към Македония обаче има претенции от всички страни, за всичко.
Когато съм питала македонците за отношението им към българите, ако тръгнем да търсим национализъм и негативизъм, безспорно ще го намерим. Моя колежка американка, която също правеше изследване на терен, откри много чист национализъм и в двата варианта. Всичко според мен зависи от заряда на човека, който прави изследването. Когато вместо безчувствен анкетен лист получиш истински човек – в случая мен, когато видиш, че аз не търся конфронтация, получаваш добро отношение. През 2012 г. съм спорила на терен – и това беше краят на моите исторически спорове дали Гоце Делчев е българин, или не. Беше съкрушително за мен, защото установих, че действително има подмяна на исторически документации от македонска страна, има изтриване и подмяна на някои квалификации, например „аз съм българин от Македония“ – там няма такова нещо.

– Споделено от вашия изследователски опит, виждате ли път за успокояване на историко-политическите страсти между България и Северна Македония?
– Знаете ли, няколко пъти в Северна Македония чух следното изказване – ние с българите сме братя, ама братя, които са малко скарани. Истината е, че днес младите хора в Северна Македония мислят по различен начин. Те се опитват да избягват политическите теми. В момента е по-модерно да говорим за екология и оттам – за политика; за мир и оттам – за политика; по-скоро да водим цивилизован диалог с общочовешки измерения.
Като всички млади хора, и македонците търсят шанса си в живота и благодарение на интернет и социалните мрежи стават част от света, виждат какво се случва в различни страни. Затова вярвам, че има надежда за промяна. Възпроизвеждането на политизирания национален наратив трябва да бъде сведено до заинтересованите страни.
Смятам, че сме закъснели с историческите спорове, които отдавна трябваше да бъдат решени от историците, още по времето, когато България първа призна тогавашната Република Македония. Защото, докато изясняваме историческите си корени и фактологията – какво ни сближава и какво ни отдалечава с македонците, ние се намираме в незавидна политическа обстановка, при която всички сме под натиск. Те са под натиск, за да докажат, че са достойни да бъдат част от Европа. Искат свободата, която имаме ние, а в момента я гледат „през оградата“.
Ние, от друга страна, трябва да изберем дали да бъдем пречка пред тяхното членство – да се проявим като „обединители на Балканите“, както казваше един български политик, или да „защитим националния си интерес“, както казват други. Те искат да бъдат част от тези процеси. Но има много силен антиевропейски дискурс там, за който, в интерес на истината, известен принос имат и българите, които често опразват магазините им и казват, че всичките им продукти са много по-евтини и по-хубави, че Европа е съсипала стандарта на храните. Имаме евроскептицизъм, който поражда евроскептицизъм. Не бива да забравяме обаче, че бидейки евроскептици, ние все пак получаваме и облагите на ЕС.
В настоящето можем да се учим и да знаем своята история, да уточняваме и хладнокръвно да оценяваме професионално историческите факти, но трябва да гледаме напред. Имаме потенциала да работим и да надраснем тази историческа травма, която преживяваме от непрестанното непризнаване на този или онзи етнически елемент. Смятам, че това не е продуктивно за България и че не може да оправдаваме своето величие или нищожество с нещо, което се е случило или не се е случило в исторически план.

Свързани статии:

Трябва да знаем какво правят децата ни в Мрежата Kарина Ангелиева, заместник-министър на образованието и науката: В науката и иновациите също трябва да има политика на приобщаване Акад. Николай Витанов, зам.-ректор на Софийския университет по научноизследователска и научна проектна дейност: Бъдещето е на интердисциплинарните изследвания Възприемане и оценка на текст – реално интервю и интервю с изкуствен интелект