Магърдич Халваджиян, продуцент и режисьор: Ролята на учителите е да настроят моралния компас на учениците и студентите

София (3 ноември 2023) Интервю с Магърдич Халваджиян във връзка с автобиографичната му книга „Без реклами“.
Снимка: Минко Чернев/БТА (ЕД)

„Фантазия“ е думата, която най-често се промъква в разговора ни и сякаш най-приляга на многоликите таланти на Маги Халваджиян. Свободата, приключенският дух и различността са житейската философия, която той изповядва още от дете. Необикновеният път от цирковото училище в Москва до настоящото му призвание на режисьор и продуцент е реален сценарий, достоен за филм, който на първо четене намира своя широка публика с автобиографичната му книга „Без реклами“ (в съавторство с Влади Априлов). Какви умения и качества се изискват, за да бъдеш вещ професионалист в родния шоу бизнес, да създаваш десетки успешни филми и предавания, които не само предугаждат, но и удовлетворяват желанията на зрителите, да печелиш, рискувайки? Въпрос на фантазия, упоритост, вяра и дисциплина, би отвърнал нашият главен герой.
За уроците на своите родители, любопитството като движеща сила, вдъхновителя Спилбърг и тънкото умение да комбинира изкуството с бизнеса, Маги Халваджиян в специално интервю за в. „Аз-буки“.

Като режисьор, как бихте описали работата на учителя? Какъв „филм“ е техният?
– Техният филм е със заглавие „Будителят“, защото това е мисията на учителите. Смея да твърдя, че в последните години част от нея липсва. В голяма степен това се дължи на родителите, които не разбират учителската мисия и се занимават с неща, с които не трябва – за да си пазят дечицата. Смятам, че това е голям проблем.
Учителите, от своя страна, пък са длъжници на учениците, защото малко са загубили ролята си на будители. Защото според мен най-важното нещо е не просто да преподаваш материала по учебник, а да учиш децата на философията и ценностите на живота. Смятам, че училището днес се е превърнало просто в един автоматизиран процес – уроци, изпитване, правѝ едно, две… Наблюдавам това, защото чета много лекции по университетите.
Може да станеш добре подготвен професионалист, но моралният компас къде е, защото той е важен. Ролята на учителите е точно тази – да настроят моралния компас на учениците и студентите.

– Кой е най-важният урок, който ви преподадоха вашите родители?
– Може би урокът за свободата, урокът за различността. Научиха ме, че да бъдеш свободен, е по-важно, отколкото да има какво да ядеш. Защото бидейки свободен, може да правиш това, за което мечтаеш. Урокът за свободата на мисълта, фантазията – да вярваш, че няма невъзможни неща. И това са най-важните уроци, които един родител трябва да предаде на децата си.

– Какви качества възпита у вас училището за цирково изкуство в Москва и какъв паралел бихте направили между цирка и живота?
– Това беше много добра школа за мен. Началото, поставено от родителите ми, свързано със свободата на мисълта, продължи и в цирковото училище. Защото циркът е изкуство, в което главата ти трябва да е свободна, да може да фантазира. Като контрапункт на това, говорейки за акробатика, тогава вече идва и дисциплината – без нея няма как оцелееш в цирка, може да си паднеш на врата. Това е абсолютно валидно и в живота – спазваш правилата, които съществуват, и ги изучаваш толкова добре, че в даден момент да можеш да ги нарушаваш – казано в добрия смисъл на думата.
И в цирка, и в живота никога не бива да забравяш, че всяко действие има последствия и трябва да си подготвен да носиш отговорност за тях. Това е част от дисциплината, на която се научих. Смятам, че съчетанието между полета на фантазията и дисциплината е предпоставка за осъществяване на много от нещата, които искаш да ти се случат в живота.

– Каква следа оставиха учителите в живота ви? Имахте ли свой вдъхновител по пътя, който избрахте да следвате?
– Смятам, че един от най-големите учители в живота ми е моят баща. След това, в цирковото училище в Москва имах страхотни учители, които бяха изцяло отдадени на своето призвание и се опитваха да предадат тези знания и умения на своите ученици – нямаше как това да не ни подейства, да не ни зарази.
По отношение на режисурата и пътя, по който тръгнах, най-големият ми вдъхновител е Стивън Спилбърг. Винаги съм се възхищавал на тази негова невероятна комбинация от режисура и продуциране, умението му да превръща изкуството си в бизнес и този бизнес да заразява, да събужда въображението на много негови последователи.

– Вярвате ли, че книгите и филмите също могат да бъдат учители, и кои са вашите?
– Категорично да. Когато бях малък, много обичах да чета приключенска литература – все книги, свързани с желанието ми да съм на някакви причудливи, интересни места, да се случват приключения. Минах през Жул Верн, „Тримата мускетари“ на Дюма, „Тарас Булба“ на Гогол и още. Пак като дете, се случи нещо изненадващо – попаднах на книгата „Самвел“ на писателя Рафи (псевдоним на Акоп Мелик-Акопян – бел. ред.) за създаването на арменската държава – изключителна книга, написана по изумителен начин.
Смятам, че книгите, прочетени в детството ми, са помогнали за целия ми живот. Защото, когато стане голям, човек е вече с оформен характер – сам избираш какво да четеш, как да се обогатиш. Но това са абсолютно осъзнати избори. Когато си дете, книгите могат да оформят начина ти на мислене, да бъдат пътеводна светлина за теб. По същия начин беше и с филмите.
За мен хубаво кино не беше онова, което печели награди по фестивалите. Навремето се възхищавах на приключенските филми – „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип, „Зоро“ с Ален Делон – този тип филми ме караха да се чувствам щастлив, защото виждах, че доброто е много по-силно от лошото. Това ме е възпитавало – да вярвам в добрите неща, за да видя, че в крайна сметка, колкото и да е тъмно, в един миг слънцето ще изгрее и доброто ще победи.

– Кой е най-добрият режисьорски съвет, който сте получавали?
– Съжалявам, навярно ще прозвучи нахално, но не съм получавал такъв съвет. Когато влязох да уча в НБУ, вече бях много подготвен, бях започнал да снимам и постоянно влизах в интересни творчески спорове с преподавателите си, защото имах различна гледна точка. В по-голямата част от пътя и усъвършенстването си като режисьор съм се учил сам, не беше нужно учителите да ме карат, по своя воля изчитах всички книги, свързани с това изкуство.
Бях в IX клас, когато прочетох „Драматургия на цвета в киното“ – огромен труд, уникално познание за това как цветът въздейства на подсъзнанието на зрителя. Едва ли много колеги са направили това усилие. Затова, колкото и нескромно да звучи, ще си кажа: „Браво, Маги, ти си беше учител!“.

– Талантът или работата? Амбицията или отдадеността? Коя според вас е печелившата формула да бъдеш добър професионалист?
– Тя е комбинация от много неща, никога не е едно. Защото страшно талантливи хора, в случая говорим за режисьори, стоят без работа, очаквайки възможността да се появи сама. Оправдават се с липса на пари, оправдават се с какво ли не, работят друга работа и талантът им умира. Така че, сам по себе си, талантът не значи нищо.
Ако вземем за пример пътя на Стефан Командарев – заедно бяхме в НБУ, спорехме години наред какво кино иска да гледа зрителят, какви трябва да бъдат посланията на киното. Той пое по своя си път, филм след филм, започна да печели награди. Неговият филм „Уроците на Блага“ в момента е българската номинация за „Оскар“ и е изключително добър. Ето, той намери пътя си, но не спря на едно място дори за секунда. Начините, по които двамата работим – той в киното, аз в телевизия, са много различни, само че отзад се крие едно огромно любопитство. И той, и аз сме много любопитни към работата си и онова, което искаме да направим. Споделям всичко това, защото познавам добре Стефан Командарев.
Така че печелившата формула според мен е талант, комбиниран със страшно много любопитство, с желанието да разказваш истории. Плюс комбинативност. Защото в нашето комерсиално време е много трудно да оцелееш, ако не си комбинативен. За да подсигуриш бюджет за филма си, трябва да направиш милион задни салта, чупки, винтове и въртележки, за да работиш. Това не всеки талантлив човек иска да го прави, а и не всеки е способен да го направи. За да бъдеш успешен в киното и телевизията, трябва да притежаваш комбинация от страшно много качества – затова и не се случва на всеки.

– Вие самият водите мотивиращи класове и лекции, споделяйки опита си като режисьор, продуцент и предприемач с подрастващи и студенти. Какъв е вашият подход, кое е най-ценното, на което искате да ги научите?
– Моят подход е много прост – давам им конкретни примери, свързани с моя опит. Те задават страшно много въпроси, по които разбирам, че голяма част от тях не са подготвени, не са готови за живия живот, когато излязат от университета. Защото едно е да учиш на теория, съвсем друго е, когато се сблъскаш директно със средата отвън, в която има играчи на пазара, а ти изведнъж влизаш в него и започваш да оцеляваш.
Най-важното, което се опитвам да обясня на младите хора, е да не се предават, да не се отказват и да не си мислят, че нещата ще се случат за година-две. Защото повечето са с такава нагласа.

Те не си дават сметка, че успехът може да дойде 10 – 15 години след като напуснат университета. Че това е дълга битка, която печелиш единствено и само ако наистина обичаш това, което правиш, наистина вярваш в него и си безкрайно постоянен.

– Каква според вас би трябвало да е есенцията на съвременното образование?
– Не съм навлизал толкова дълбоко в този проблем, но виждам нещо много просто, а именно, че реалният бизнес няма пряка връзка с кадрите на университетите, няма изградени мостове помежду им. На Запад тази система е създадена много отдавна и започва още от училищата. Когато един ученик има определени качества, преподавателите му правят всичко възможно да го насочат към конкретен университет, където тези качества да могат да се развият. Те пък, от своя страна, са в силна връзка с целия бизнес и насочват потока от подготвени хора, които да намерят своята реализация.
В момента у нас не е така и това е гигантски проблем. Защото какво значение има, че се дипломират толкова талантливи млади хора с огромен хъс, като в последствие не си намират място точно защото липсва приемствеността.
Смятам, че това трябва да е инициатива на Министерството на образованието, на Министерството на културата, на бизнес организациите – всичко може да бъде структурирано. Но вече 30 години, откакто сме свободен пазар, никой не работи в тая посока. Забелязвам, че най-талантливите студенти, най-работливите, най-постоянните, дори без изградена работеща система все пак успяват, справят се. Целта е споменатите мостове да се изградят за онези, които не са толкова комбинативни, но в същото време имат всички качества.